Титан

Нека никой не се присмива над терзанията на несподелената любов. Нейните пипала са смъртоносни, а прегръдката й — отблъскващо ледена. Ден и нощ, докато седеше в будоара си, докато пътуваше с колата, разхождаше се, пазаруваше или посещаваше неколцината познати, с които беше успяла да завърже връзки, Ейлийн не преставаше да мисли за тази нова жена. Бледото й изящно лице я преследваше навсякъде. Какво виждаше този устремен в далечината мечтателен поглед? Любов? Каупъруд? Да! Да! На Ейлийн й се струваше, че всичко е пропаднало в миг, завинаги — и тази къща, и новият й блян да влезе във висшето общество. А беше изстрадала толкова много, толкова много беше търпяла. Веднъж, след като Каупъруд не се беше прибирал вече втора седмица, тя влезе унило в своята стая, захвана да въздиша, изпадна в ярост, след което започна да пие. После повика един актьор, който я ухажваше още в Чикаго и когото бе срещнала в тукашните театрални кръгове. Тя не изгаряше чак толкова от желание за любов, искаше по-скоро да си отмъсти след мрачното пияно състояние, в което бе изпаднала. Дни наред продължи оргията, в която се преплитаха пиянство, разврат, взаимни оскърбления, омраза и отчаяние. Когато в края на краищата изтрезня, Ейлийн се попита какво ли ще си помисли Каупъруд за нея, ако узнае за всичко това? Щеше ли да е в състояние да я обича пак? Щеше ли да я понася? Впрочем какво го беше грижа него? Така му се падаше, негодник такъв! Щеше да му даде да разбере, щеше да разбие мечтите му, щеше да опозори не само своя живот, но и неговия! Щеше да го направи за смях пред целия свят. Той никога нямаше да получи развод. Никога нямаше да се ожени за това момиче и да изостави нея, Ейлийн — никога, никога, никога! Когато Каупъруд се върна, тя му изсъска, без да дава никакви обяснения.

Той веднага се досети, че го е шпионирала. Освен това забеляза, че очите й са подути, бузите — прекалено зачервени, а дъхът й — лош. Очевидно тя се беше. отказала от мечтите си да стане светска дама и се бе отдала може би на разврат. Каупъруд си помисли, че откакто бяха пристигнали в Ню Йорк, Ейлийн не беше предприела нито една разумна стъпка, за да се наложи в обществото. Безинтересните артистични и театрални кръгове, с които тя общуваше в негово отсъствие или без негово знание, и тук, както в Чикаго, бяха не само безполезни, но и гибелни. Тези дни той трябваше да поговори повечко с нея, да й признае своята страст към Беренис, да призове нейното съчувствие и здрав, разум. Какви ли сцени щяха да последват! Въпреки всичко тя трябваше да отстъпи. Отчаянието, гордостта и отвращението сигурно щяха да я накарат да се предаде. Освен това Каупъруд можеше да й осигури огромно състояние. Тя би могла да замине за Европа или да остане да живее в разкош тук. Той щеше да запази завинаги приятелските си чувства към нея и щеше да й помага, да я съветва… стига Ейлийн да му позволеше.

Разговорът, който в края на краищата се състоя между тях, бе същински кошмар. Той прозвуча сухо и неестествено между стените на техния дом. Представете си бурна неделна нощ, голямата къща в горния край на Пето авеню и осветените й великолепни стаи. Сега Каупъруд не напускаше града и прекарваше времето с неколцина финансисти от източните щати, които защитаваха интересите му в законодателното събрание на Илинойс. Ейлийн продължаваше да се утешава с мисълта, че любовта в края на краищата може би вече не значеше нищо за него, че не беше нещо съществено, което да го владее. Тази вечер Каупъруд седеше в двора с орхидеите и четеше дневника на Челини29, който някой му беше препоръчал — от време на време вдигаше очи, мислеше за работите си в Чикаго и Спрингфийлд или записваше нещо. Навън дъждът плющеше и се лееше като из ведро върху осветения от електрическите лампи асфалт на Пето авеню, а паркът отсреща тънеше в сенки като тези от картините на Коро. Ейлийн беше в музикалния салон и подрънкваше отегчено на пианото. Мислеше си за миналото — за Линд, от когото нямаше вест вече половин година, за скулптора Уотсън Скийт, който също беше изчезнал. Когато Каупъруд беше в града и у дома, тя по навик също не излизаше никъде. Старата привързаност е толкова силна, че продължава да ни действува дълго след като самата тя е изчезнала.

— Каква ужасна нощ — каза по едно време Ейлийн и отиде до прозореца, за да надникне зад брокатените завеси.

— Да, наистина — отвърна Каупъруд, когато тя се обърна. — Да не би да имаше намерение да ходиш някъде?