Титан

Ейлийн се опита да се доближи до него и да постави ръка на рамото му, но Каупъруд се дръпна. Гледаше я и сега тя му се струваше пълна противоположност на всичко, което той беше в състояние да понесе, не можеше дори да си представи някаква духовна или физическа близост с нея. Очарованието беше изчезнало, магията — отлетяла. Сега му трябваше друга жена, с по-различно мислене, но преди всичко млада: млада като духа, въплътен у Беренис Флеминг. Съжаляваше, но по свой начин. Изпитваше съчувствие, но то напомняше звъна на далечна параходна камбана или сигналите на плаващ фар сред рева на бурята и грохота на черните морски вълни.

— Ти не разбираш как стоят нещата, Ейлийн — каза Каупъруд. — Не съм в състояние да направя нищо. Моята любов към теб е мъртва. Тя отлетя. Не мога да я върна. Не мога да я изпитам отново. Бих искал, но не мога, трябва да го разбереш. Има възможни и невъзможни пета.

Той я погледна без съжаление. И Ейлийн не виждаше в очите му нищо друго освен студена логика — пред нея стоеше човек на делото, на мисълта, на търговията, на интригата. При мисълта за несъкрушимата му душа, която можеше да затвори завинаги вратите си за нея, тя се ядоса, разтрепери се, сякаш бе полудяла.

— О, не говори така! — замоли го Ейлийн, изпаднала в безразсъдство. — Моля те, недей. Моля те, не го казвай. Може би ще се върне малко от любовта, ако… ако повярваш в нея. Не разбираш ли моите чувства? Нищо ли не виждаш?

Тя падна на колене и обви ръце около кръста му.

— О, Франк! О, Франк! О, Франк! — започна да вика и да плаче. — Не мога да го понеса! Не мога! Не мога! Не мога! Ще умра.

— Ейлийн, съвземи се! — замоли, я Каупъруд. — Няма никаква полза. Не мога да се самозалъгвам. Не мога да лъжа и теб. Животът е твърде кратък. Каквото станало, станало. Ако можех да ти кажа и да повярвам, че те обичам, щях да го направя още сега, но не мога. Не те обичам. Защо да те лъжа?

В характера на Ейлийн имаше нещо позьорско, нещо детско — разнежено и разглезено, — нещо очевидно неразумно, но и някаква великолепна чувствителност — дълбока, първична, объркана. При тези думи на Каупъруд, с които той сякаш я отхвърляше завинаги и я изоставяше сама на себе си, тя отначало го удари на молби, бе готова да го раздели с друга. Не се беше борила срещу Стефани Плейтоу, срещу Флорънс Кокрейн, нито срещу Сесили Хейгънин, мисис Ханд, срещу никоя след Рита и нямаше никога вече да се бори. Не го беше шпионирала с Беренис, беше ги срещнала съвсем случайно. Е, и тя беше ходила с други мъже, но?… Беренис беше красива, Ейлийн го признаваше, но и тя все още беше хубава. Нима Каупъруд не можеше да намери местенце и за нея в своя живот? Нямаше ли място и за двете?

От това нейно унижение и пораженчество Каупъруд изпита болка, отврати се, дори му се повдигна. Как да спори с нея? Как да я накара да разбере?

— Де да беше възможно, Ейлийн — каза накрая той тежко, с усилие, — но не е.

Изведнъж тя скочи със зачервени, но изсъхнали от сълзите очи.

— Значи вече не ме обичаш, така ли? Дори малко?

— Не, Ейлийн, не те обичам. С това съвсем не искам да кажа, че не те харесвам. Не искам да кажа, че не си интересна като жена и че не ти съчувствам. Напротив. Но вече не те обичам. Не мога. Не мога вече да изпитвам онова, което изпитвах към теб.

Тя замълча за миг, не знаеше как да възприеме думите му, после пребледня, напрегна се още повече и за първи път я обзе някаква необикновена одухотвореност. Чувствуваше се отчаяна, вбесена, но като скорпион, обкръжен от огън, насочваше всичко против себе си. Проклет да е този живот, каза си. Как се изнизват дните и ни оставят да остаряваме ужасяващо сами! Любовта и вярата не бяха нищо, абсолютно нищо!

В миг очите й се озариха от някаква решителност и сила, от някакво решение.

— Добре тогава — каза студено и твърдо Ейлийн. — Зная какво да правя. Няма да живея така. Това ми е последната нощ. Искам да умра и ще умра.

Не изкрещя тези думи, изрече ги съвсем спокойно. Те трябваше да докажат нейната любов. На Каупъруд му се стори, че са нереални, че изпаднала в яд, Ейлийн му прави номера и иска да го сплаши. Тя се обърна и тръгна към голямата стълба наблизо — великолепно изработена от мрамор и бронз, широка седем метра, с мраморни нимфи вместо колони и барелефи с танцуващи фигури. Отиде съвсем спокойно в стаята си и извади стоманен нож за хартия във вид на кама — с бронзова дръжка и много остър връх. После излезе, мина по балкона над двора с орхидеите, където все още седеше Каупъруд, и влезе в слънчевата стая с басейна, птиците, пейките и виещите се лози. Заключи вратата, седна, вдигна ръкава си, заби с рязко движение ножа в една вена, разшири раната и остави кръвта да тече. Сега щеше да види дали той ще я остави да умре.