Новият губернатор — някой си А. И. Арчър, ефрейтор, а също така бивш конгресмен, за разлика от Суонсън бе странна смесица от практичност и идеализъм, един от хитро преданите и предано хитрите политици, които си проправят път нагоре с не много почтени, но все пак некомпрометиращи ги средства. Беше дребен, набит, с кестенява коса, кафяви очи, енергичен, остроумен и подобно на много други политици смяташе, че понятия като обществен морал просто не съществуват. Барабанчик на четиринадесет години по време на Гражданската война между Севера и Юга, редник от шестнадесет до осемнадесетата си година, той по-късно се беше издигнал заради безупречната си военна служба. През последните години оглавяваше организацията на ветераните от войната и се беше прославил с участието си в различни благотворителни начинания в полза на престарелите ветерани, на техните вдовици и сираци. Този дребен човечец обичаше да се перчи със своя патриотизъм, дъвчеше тютюн, псуваше, смяташе се за достоен американец и имаше големи политически амбиции. Други ветерани от войната издигаха своите кандидатури за различни държавни постове. Защо и той да не бъде между тях? Прекрасен оратор, който говореше с фалцет, известен с дружелюбието си, самоувереността и силата си, по природа той си беше материалист и човек с търговски нюх, който, общо взето, не изпитва влечение към по-високите духовни стойности. В стремежа си към губернаторския пост Арчър направи обичайните сондажи и на свой ред беше изслушан от Хекелхаймър, Готлеб и други акционери, свързани с Каупъруд, които искаха да знаят становището му за предлаганата обществена комисия. Отначало отказа да се обвързва. По-късно, щом научи, че „С. У и И“ и „Чикаго— Пасифик“ (и двете железопътни компании бяха много могъщи) са заинтересовани и че и други кандидати проявяват подчертан интерес към губернаторското кресло, Арчър не издържа и в частен разговор заяви, че ако законодателните органи нямат нищо против идеята, а вестниците спрат злобните си нападки, и той сигурно ще да я подкрепи. И други кандидати изразиха подобно становище, но ефрейтор Арчър имаше повече поддръжници, така че в края на краищата беше издигната неговата кандидатура и той беше избран.
Скоро след свикването на новото законодателно събрание някой си А. С. Ротърхайт, издател на „Джърнъл“ от Южната страна на Чикаго, седна веднъж съвсем случайно като посетител в креслото на един от щатските представители на име Кларънс Мълиган. Както си седеше, по рамото най-приятелски го потупа някой си Ладриго, сенатор от Менард, който го покани да излязат в ротондата, където го представи като депутата Мълиган на някакъв непознат — Джерард. Последният започна направо, без заобикалки.
— Мистър Мълиган, искам да се договорим за законопроекта на Саутак, който ще бъде разгледан много скоро в Камарата. Осигурили сме седемдесет гласа, но ни трябват деветдесет. Това, че законопроектът е одобрен за второ четене в Сената, показва, че сме силни. Възложено ми е тази сутрин да се споразумеем с вас, стига, разбира се, да желаете. Вашият глас ще струва две хиляди долара в момента, в който бъде подписан законопроектът.
Мистър Ротърхайт, който току-що беше вербуван от опозиционния печат, се справи твърде умело с положението.
— Извинете — запъна се той, — не чух добре името ви.
— Джерард. Дже-рард. Хенри А. Джерард — отвърна другият.
— Благодаря. Ще обмисля вашето предложение — каза мнимият представител от щата Мълиган.
Колкото и да е странно, точно в този момент се появи истинският мистър Мълиган — поздравяван шумно от няколко свои колеги, навъртащи се из кулоарите. Тогава заблуденият мистър Джерард и хитрият сенатор Ладриго се оттеглиха тихомълком. От само себе си се разбира, че мистър Ротърхайт побърза да се обърне към силите на справедливостта. Печатът щеше да разгласи тази малка история. Случката беше много пикантна и отново измести целия въпрос върху повърхността на пагубните, злъчни вестникарски препирни.
Чикагските вестници начаса грабнаха оръжието. Разтръбиха, че старите зловещи сили на Каупъруд отново са се раздвижили. Членовете на Сената и Камарата бяха сериозно предупредени. Честното поведение на бившия губернатор Суонсън бе изтъкнато от сегашния губернатор Арчър като пример за подражание.
„Цялата тази идея — пишеше в уводната статия на «Инкуайърър» на Леели Макдоналд — намирисва на интригантство, хитрост и мошеничество. Гражданите на Чикаго и населението на Илинойс добре знаят кой и по-точно коя организация ще извлекат полза. Няма да позволим никоя обществена комисия да е под контрола на частно трамвайно акционерно дружество. Ще допуснем ли Франк А. Каупъруд да оплете в мрежата си новите законодателни органи, както направи с предишните?“
Тези нападки, както и атаките на другите вестници принудиха Каупъруд да си послужи с по-силни изрази.