Титан

Колко приказки, заговорничене, интригантство и писаници във вестниците имаше между 5 юни 1897 година, когато беше одобрен законопроектът на Миърс, наречен така в чест на сърцатия представител, който го бе внесъл и за това бе получил малко състояние, и декември същата година, когато законопроектът бе внесен в градския съвет на Чикаго. Въпреки силната опозиция срещу Каупъруд в обществения живот тук действаха търговци и по-спокойни хора, които не го възприемаха в чак такава неблагоприятна светлина. Нали и те бяха в бизнеса. Трамвайните линии на Каупъруд минаваха пред вратите им и ги обслужваха. Те не разбираха по какво неговите трамваи се отличават? чак толкова от тези на другите. Това бяха практични хора, които в предизвикателствата на Каупъруд виждаха оправдание на собствената си предприемчивост и не се страхуваха да го признаят. Но срещу тях се надигаха моралистите и бедните глупаци без собствено мнение, за които меродавни бяха само слуховете. Надигнаха глас и анархистите, социалистите, поддръжниците на еднаквия за всички данък и защитниците на обществената собственост. Тук бяха и бедняците, които смятаха, че с богатството си, с фантастичната си къща в Ню Йорк и с художествената си колекция Каупъруд безмилостно ги експлоатира. По това време из Щатите се ширеше чувството, че назряват големи политически и икономически промени, че тиранията на всесилните господари на върха трябва да бъде заменена с един по-богат, по-свободен и по-щастлив живот за обикновения човек. Чуваха се гласове за осемчасов работен ден и за национализация на концесиите. А ето че се възправяше една мощна трамвайна компания, която обслужваше милион и половина души с линии, опасващи улиците на целия град, град, създаден от самия народ, и която смъкваше годишно от гърба на обикновените хора шестнадесет—осемнадесет милиона долара и им даваше в замяна, както твърдяха вестниците, лошо обслужване, разнебитени вагони, принуждаваше ги да стоят прави в часовете на най-оживеното движение, да плащат за всяко прехвърляне (всъщност имаше триста шестдесет и две спирки с прехвърляне), а градът не получаваше данъка, отговарящ на огромните печалби. Работникът, който четеше всичко това на газовата лампа в кухнята или във всекидневната на окаяното си градско жилище или селска къща и който от другите колони на своя вестник научаваше за свободния, безгрижен и бляскав живот на богаташите, изпитваше чувството, че му е отнета част от онова, което му принадлежи по право. И всичко се свеждаше до това, Франк А. Каупъруд да бъде принуден да изпълни своя дълг към Чикаго. Не биваше да му се позволява отново да подкупва градските съветници, да получи концесия за още петдесет години, съгласието за която вече бе успял да купи от законодателите, покварявайки почтени хора. Трябваше да го принудят да се подчини на закона и реда. Някои твърдяха, и то с основание, за което едва ли си даваха ясна сметка, че законопроектът на Миърс е бил прокаран през Камарата и Сената с помощта на суха пара, от която бе намазал дори губернаторът. Нямаше доказателства, но Каупъруд бе прословут като голям майстор на подкупите. Вестниците публикуваха карикатури, където той бе изобразен като главатар на пирати, който заповядва на своите хора да потопят един кораб — кораба на „Правата на народа“. Каупъруд бе рисуван като крадец с черна маска на лицето, който се опитва да прелъсти прекрасната девойка Чикаго и да й задигне чантата. Тази битка се разчу из целия свят. В Монреал, Кейптаун, Буенос Айрес, Мелбърн, Лондон и Париж хората четяха за необикновената схватка. Най-сетне, и напълно основателно, Каупъруд стана известен не само в Щатите, но и далеч извън техните предели. Първоначалната му мечта, макар и променена от обстоятелствата, все пак се сбъдна.

Трябва междувременно да признаем, че местните финансови кръгове, станали причина за тази ужасна яростна атака срещу Каупъруд, се разтревожиха не на шега, когато видяха какви могат да са плодовете на техните усилия. Най-сетне общественото мнение беше настроено против Каупъруд, но от другата страна бяха самите те, притежателите на огромни богатства, стремящи се към същите придобивки, които очакваше и Каупъруд, съзнателно заели се със задачата да убият кокошката, която снася златни яйца. Хора като Хекелхаймър, Готлеб, Фишъл, могъщи капиталисти от източните щати начело на огромни трансконтинентални компании, международни банки и така нататък, останаха смаяни, че вестниците и всички противници на Каупъруд в Чикаго са отишли толкова далеч. Нима не уважаваха капитала? Не знаеха ли, че дългогодишните концесии всъщност са в основата на съвременното капиталистическо преуспяване? Ако не им се попречеше, теориите, които бяха проповядвани сега в Чикаго, щяха да се разпространят и в други градове. Тогава Съединените щати лесно можеха да станат антикапиталистически, социалистически. Обществената собственост можеше да се превърне в приложима на практика теория и какво щеше да стане тогава?