Титан

Бурята, която в началото на 1897 година се разрази във връзка с машинациите на Каупъруд в Спрингфийлд и която не утихна Чак до следващата есен, привлече до такава степен вниманието, че вестниците в източните щати непрекъснато пишеха за нея. „Ф. А. Каупъруд против щата Илинойс“ — така окачестви положението един нюйоркски всекидневник. Притегателната сила на славата е огромна. Кой може да устои докрай на ореола, който обкръжава някои личности и ги кара да блестят с особен блясък? Това пролича дори от случая с Беренис. Един чикагски вестник, който Каупъруд бе забравил на масата и тя намери, бе поместил обширна уводна статия, която привлече силно вниманието й. В началото бяха описани злодеянията му, особено в сегашното законодателство на щата, после се казваше: „Този човек изпитва вродена, хроническа и. неизлечима омраза към обикновените хора. Те за него са: само роби и безправни същества, обречени да теглят колесницата :на неговото величие. Нито веднъж, в своят живот той не е сметнал за необходимо да се обърне направо към народа. Така например във Филаделфия решил да заграби обществените концесии, той тайно се е стремял да си уреди чрез мошеничество работите и е подкупил градския ковчежник. И в Чикаго се опита да използва с подкупи за свои цели прекрасните привилегии, които предлага този град и които трябва всъщност да служат на всички. Франк Алджърнън Каупъруд не вярва на народа, не възлага на него никакви надежди. За него народът не е друго освен нива, която трябва да се засее, за да може после той да прибере жътвата. За него народът, това са тружениците с ¦превити гърбове, на колене, с наведени към калта лица, а той крачи отгоре им, устремен към своето господство. В дълбините на душата си Каупъруд не вярва на никого освен на себе си. Той страни от масите, та да не би гледката на тяхната немотия и бедност да смути и помрачи егоистичното му блаженство. Франк Алджърнън Каупъруд не вярва в народа.“

Този боен вик, отекнал в уводната статия точно когато в Спрингфийлд се водеше решителната битка, беше подет от чикагския печат и от другите вестници и заинтригува силно Беренис. Тя си мислеше за него — как води тази ужасна борба, как кръстосва между Ню Йорк и Чикаго, как строи своя великолепен дворец, събира картини, кара се с Ейлийн, и постепенно той започваше да се превръща за нея в свръхчовек, в полубог или чудовище. Как можеше тогава да се очаква, че Каупъруд ще се ръководи от установените в живота правила или ще върви по отъпкани пътеки? Беше невъзможно и нямаше да стане никога. А ето че същият този човек я ухажваше, пиеше я с поглед, изпитваше благодарност за всяка нейна усмивка, готов беше да изпълнява покорно всяко нейно желание или прищявка.

Мислете си каквото искате, но жените носят в сърцата си мечтата, че техните любими ще са герои. Някои си създават идол от дърво или камък и му се кланят, други се нуждаят от строгата реалност на величието, но и в двата случая е запазена. Илюзията за езическия идеал.

Беренис още не беше готова да смята Каупъруд за свой любим, но все пак беше поласкана, че греховната му преданост е нещо като дан на човек, способен да прикове погледите на целия свят. Нещо повече, тъй като нюйоркският печат се бе запалил от голямата битка в Средния запад и бе започнал да го обвинява в рушветчийство, вероломство и опит да погази волята на народа, Каупъруд реши да се помъчи да обясни точно своето положение на Беренис и да се оправдае пред нея. Докато гостуваше у семейство Картър, през антрактите в операта или в театъра той й разказа малко по малко цялата си история. Описа й характерите на Ханд, Шрайхарт и Арнийл, ревността и отмъщението, под влияние на които го бяха нападнали в Чикаго.

— Още не се е родил човекът, който да получи нещо от градския съвет на Чикаго и да не плати за него — каза й той. — Въпросът е кой ще даде парите. — Описа й как Труман Леели Макдоналд се е опитвал веднъж „да му бутне“ петдесет хиляди долара и как вестниците са открили възможността да печелят пари и да увеличават тиража си, като му се нахвърлят. Призна си откровено, че е отлъчен от висшето общество отчасти заради недостатъците на Ейлийн и отчасти заради отношението си — като същински Прометей презира това общество, което досега не е познавало поражения.

— Ще ги сразя напълно — заяви един ден Каупъруд най-сериозно на Беренис, след като обядваха в „Плаза“ и салонът на ресторанта вече беше полупразен. Сивите му очи отразяваха неговата необятна и загадъчна душа. — Губернаторът не е подписал законопроекта за петдесетгодишната концесия (това ставаше но времето, когато борбата в Спрингфийлд не беше завършена), но ще го направи. Предстои ми още една битка. Ще обединя всички чикагски трамвайни линии. Аз съм в състояние да го постигна много по-успешно от всеки друг. По-късно, ако е чак толкова нужно да ги притежава градът, нека ги купи от мен.

— А след това? — попита мило Беренис, поласкана от неговото доверие.