Титан

По това време на кметското кресло седеше един човек на име Уолдън X.Лукас. Тридесет и осем годишен, той имаше големи политически амбиции. Притежаваше всичките качества, за да се прослави — умението или късмета да привлича вниманието. Беше хубав, умен, ловък, трезв, непосредствен, с практичен ум и дар слово, пращеше от здраве, не му липсваше самочувствие и тайно се надяваше да си спечели щедри политически почести, като играе честно, служи за пример на честност, без обаче да е прекален враг на мошениците. Накратко, един млад и надежден Макиавели от западните щати — човек, който, ако пожелаеше, можеше да служи наистина добре в борбата против Каупъруд.

Разтревожен, Каупъруд посети кмета в кабинета му.

— Мистър Лукас, какви са намеренията ви? Мога ли да направя нещо за вас? В политиката ли искате да се издигате?

— Мистър Каупъруд, нищо не можете да направите за мен. Вие не ме разбирате, а и аз също. Не можете да ме разберете, защото съм честен човек.

— Господи! — възкликна Каупъруд. — Вие безспорно сте човек с много високо мнение за себе си и с дълбоки познания. Всичко хубаво.

Скоро след това кметът беше посетен от някой си мистър Каркър, хитър, невъзмутим, но все пак много популярен — лидерът на Демократическата партия в щата Ню Йорк. Каркър каза:

— Вижте, мистър Лукас, големите финансови къщи от източните щати проявяват интерес към водещата се тук, в Чикаго, борба. Например „Хекелхаймър, Готлеб и К°“ смятат, че всички наши градски трамвайни линии трябва да бъдат обединени, за да станат привлекателни за хората и те да внасят в тях своите пари, без да бъдат накърнявани интересите на града. Един двадесетгодишен договор им се струва твърде кратък. Петдесет години са срок, върху който биха могли да помислят, но все пак предпочитат срок от сто години. А и този срок не е оправдан за такива огромни разходи. Политиката, която се води тук, може да се увенчае единствено с това, собствеността на обществените предприятия да бъде национализирана, което Демократическата партия няма да подкрепи. Богатите от единия до другия край на страната ще бъдат настроени враждебно. Всеки, чиито политически разбирания се покриват с това движение, няма изгледи да успее нито в щат-, ските, нито в националните избори. Никога няма да бъде избран. Надявам се, че ясно се изразявам, нали?

— Да.

— Не е трудно да бъде отстранен някой от поста кмет на Чикаго и губернатор в Спрингфийлд — продължи мистър Каркър. — Лично мистър Хекелхаймър и мистър Фишъл ме помолиха да поговоря с вас. Ако смятате да бъдете още две години кмет на Чикаго или пък догодина губернатор, докато дойде време да бъде издигната кандидатурата ви в президентските избори, всичко зависи от вас, но мен ако питате, ще е неразумно да се обвързвате и занапред с идеята за национализирането. В борбата си против Каупъруд вестниците повдигнаха един въпрос, който не биваше да бъде засяган.

След мистър Каркър кметът беше посетен от Едуард Арнийл, който се ползваше с известно уважение в обществото, а после и от мистър Джейкъб Бетал, лидер на демократите в Сан Франциско, и двамата му направиха предложения, с които, ако той ги вземеше предвид, щеше да си осигури подкрепата им. Освен това пристигнаха делегации на влиятелни републиканци от Минеаполис и Филаделфия. Дори председателите на „Лейк сити“ и на „Преъри нешънъл“ — доскорошни врагове на Каупъруд — дойдоха, за да повторят онова, което кметът вече бе чул. Посещенията не спираха. Лукас се обърка много. Политическата кариера явно създаваше и доста трудности. Струваше ли си и занапред да слага пръти в колелата на Каупъруд? Докъде щеше да го доведе твърдата политика в защита на неговите избиратели? Щяха ли те да му бъдат благодарни? Нямаше ли да забравят всичко? Ами ако вестниците променят сегашното си отношение, както беше намекнал мистър Каркър? Каква каша беше политиката!

— Е, Беси — каза той една вечер на своята красива, умна, русокоса жена, — как би постъпила на мое място?

Тя беше сивоока, весела, практична, честолюбива, особено привързана към своето семейство, горда с положението и бъдещето на съпруга си. Той имаше навика да обсъжда затрудненията си с нея.

— Ще ти кажа, Уоли — отвърна тя. — Трябва все пак да се придържаш към нещо определено. Този път ми се струва, че трябва да спечели народът. Не виждам как вестниците ще се изметнат след всичко, което направиха. Не е необходимо да се застъпваш чак толкова за национализацията или за друго, което е в ущърб на богатите, но аз все пак смятам, че концесия за петдесет години вече е прекалена. Трябва да ги накараш да платят нещо на града и да си получат концесията, без да си служат с подкупи. Поне това могат да направят. Мисля, че трябва да следваш пътя, по който си тръгнал. Без подкрепата на народа не можеш да направиш нищо, Уоли. Просто трябва да си с него. Ако изгубиш неговото доверие, нито политиците, нито който и да е друг ще ти помогне.

Беше ясно, че е настъпило време, когато народът не бива да се подценява. Да, не бива.

Глава LX КЛОПКАТА