Титан

— Слушай, Баудън. Ти си ми приятел. Виждам те с мис Флеминг. Не зная докъде са стигнали отношенията ви и нямам намерение да се меся, но наясно ли си с всичко за нея?

— Какво искаш да кажеш? — попита Баудън. — Говори направо.

— Извинявай, приятелю. Не искам да те обиждам. Познаваш ме добре. Колежът… и всичко останало. Едно нещо ще ти кажа, преди да си отишъл по-далече. Поразпитай. Може да чуеш нещо. Ако се окаже истина, трябва да го знаеш. В противен случай приказките трябва да престанат. Ако греша, можеш да поискаш да ти се извиня. Чувам да се говори, затова ти го казвам. Имам най-добри намерения, приятелю. Уверявам те.

Баудън започна да проучва. Езиците на ревността и завистта се развързаха. Мистър Баудън щеше да наследи три милиона долара. После младежът замина спешно някъде, а Беренис се вгледа в образа си в огледалото. Какво е това? Какво говорят хората? Колко странно! Е, тя е млада и красива. Ще се намерят и други. Все пак може би щеше да обикне Баудън. Беше толкова весел и непринудено артистичен. Наистина тя имаше по-добро мнение за него.

Но Беренис не се отчая съвсем. Държеше се загадъчно, надменно, понякога бе натъжена, друг път необуздано весела и смела, но от време на време зад веселието долавяше, че всичко е някак нереално. Животът беше пълен с превратности. И най-нежните цветя умират, лишени от светлина и въздух. Сега прегрешението на майка й не й се струваше толкова необяснимо. Та нали в края на краищата тя тъкмо с тази постъпка бе запазила известно обществено положение и за себе си, и за своето семейство? Красотата е като сънищата, отлита бързо. Човешката личност — съкровената й същност и бляскавите мечти — не е важна, по-важни са името, богатството, сплетните, случайността. Беренис се нацупи.. Животът трябва да се живее. На този свят човек трябва да се научи да се преструва и да лъже. Младостта е изпълнена с оптимизъм, а Беренис със своя остър ум беше толкова млада. Тя гледаше на живота като на добър шанс, на игра, която можеше да бъде изиграна по различни начини. Възгледите на Каупъруд започваха да й допадат. Човек трябва сам да се издигне, сам да проправя пътя си, ако не иска да живее унило и безрадостно и да се влачи след другите. Щом обществото е толкова дребнаво, а мъжете — толкова глупави, й оставаше само едно. Трябваше да покори живота, да го покори и парите щяха да й помогнат да го постигне.

Освен това Каупъруд все повече й харесваше, наистина й харесваше. Беше много по-привлекателен от толкова други, много по-силен. Беренис беше неестествено весела, сякаш искаше да каже: „Все пак победата ще бъде моя!“

Глава LXI КАТАСТРОФАТА

И ето че накрая Чикаго наистина се изправи пред онова, от което най-много се бе страхувал. Един огромен монопол се опитваше да го сграбчи като октопод в пипалата си. А Каупъруд бе олицетворение на неговите очи, пипала и сила! Намерил опора в гигантската мощ и в благоразположението на „Хекелхаймър, Готлеб и К°“, той беше като паметник, издигнат върху здрава гранитна основа. За да се сбъднат мечтите му, трябваше само да си осигури петдесетгодишната концесия, която щяха да му отпуснат четиридесет и осем от общо шестдесет и осемте градски съветници (в случай че проектозаконът бъде прокаран въпреки ветото на кмета). Какъв триумф на неговата непоколебима смелост пред всички спънки! Каква възхвала на способността му да не се огъва пред никакви бури и натиск. Други отдавна да се бяха отказали от борбата. Каупъруд имаше голямото щастие, че финансовите магнати се уплашиха от идеята за национализация на обществения сектор в Чикаго и му предадоха огромната система на трамвайните линии в Южната страна на града като награда за упоритата му съпротива срещу тези лудешки хрумвания.