Титан

— О, не зная. Предполагам, че ще отида да живея в чужбина. Май не проявяват кой знае какъв интерес към мен. Ще попълня художествената си колекция…

— Но ако загубите?

— И през ума не ми е минавало — отбеляза студено Каупъруд. — Каквото и да се случи, имам предостатъчно средства, за да живея. Вече съм малко уморен от борбата.

Той се усмихна, но Беренис разбра, че мисълта за възможното поражение го е огорчила. Душата му жадуваше за победа, за победа и за нищо друго.

Тези разговори правеха силно впечатление на Беренис, тъй като по това време името на Каупъруд привличаше всеобщото внимание. Същевременно в негова полза работеха и други, донякъде зловещи сили. Малко по малко Беренис и майка й започнаха да осъзнават, че най-назадничавите представители на обществото вече отказват да ги приемат. Беренис се бе прочула доста, за да бъде пренебрегвана така. Пет месеца след случая с Бийлс Чадси, на официален обед, даван от семейство Харис Хогърти, един гост от Синсинати обърна внимание на мисис Хогърти, че за Беренис се носят най-различни слухове. Мисис Хогърти написа писмо на свои приятели в Луисвил и получи исканите сведения. Наскоро след това, кой знае защо, Беренис не бе поканена за тържеството по случай влизането в обществото на Джералдин Борга, с чиято сестра беше съученичка. Това й направи силно впечатление. После семейство Хогърти не я включи сред многобройните поканени за лятото гости, нещо, което не бяха правили преди това. Техният пример беше последван от семейство Ланман Зайглър и Лукас Демиг. Не я отбягваха открито, просто не я канеха. И така една сутрин тя прочете в „Трибюн“, че мисис Корскейдън Батджър е заминала с параход за Италия. И то без да й каже и дума. А се смяташе за една от най-добрите й приятелки. Някои хора търсят откритото обяснение, за други е предостатъчен един-единствен намек. Беренис знаеше много добре накъде духа вятърът.

Е, да, намериха се и такива хора — сред най-еманципираните, — които не се присъединиха към общия хор, като например мисис Патрик Джилхенин:

— Не, не! Какво говорите? Такъв срам! Е, добре, обичам Беви и винаги ще я обичам! Тя е умна и може да идва колкото си иска у дома. Вината не е нейна. Тя е родена дама и винаги ще си остане такава. Животът е толкова жесток!

Или мисис Огъстъс Табрийз:

— Нима е истина? Не мога да повярвам. Все едно, тя е толкова очарователна, за да се откаже човек от нейната компания. Що се отнася до мен, няма да обръщам внимание на тези слухове, докато е възможно. Може да идва у дома, дори и всички други врати да са затворени за нея.

Или мисис Пенингтън Дрюъри;

— Как, Беви Флеминг? Кой го е измислил? Не вярвам. Въпреки всичко я обичам. Що за прищявка на семейство Хогърти да не я приема — глупаци такива! Милото момиче може да ми идва на гости, когато пожелае. Нима е виновна за постъпките на майка си!

И все пак в света на богатите глупаци — на онези, които дължаха положението си на своето богатство, приспособенчество, престорена добронамереност и невежество, Беви Флеминг беше станала персона нон грата. Как го прие тя ли? Със съзнанието за своето превъзходство, което не може да бъде разколебано от никакви житейски несгоди. Истинските личности знаят своята цена още от детските си години и рядко или никога не се съмняват в нея. Животът може да им погажда различни нечестни номера, да връхлита отгоре им на унищожителни приливи и отливи, но те остават спокойни, тихи и непоколебими като скали. Беви Флеминг се чувствуваше толкова над всички наоколо, че си позволяваше дори и сега да се държи високо изправена.

И все пак, за да си уреди положението, тя започна да се оглежда и да търси човек за евентуален приемлив брак. Браксмър си беше отишъл завинаги. Беше някъде на Изток, май в Китай, а увлечението му по нея явно беше угаснало. И Калмър Дюелма си беше отишъл — направо бе грабнат от едно от семействата, които сега отказваха да я приемат. И все пак в светските салони, които Беренис продължаваше да посещава — а какво бяха те, ако не пазарища за брачни сделки? — й се откри възможност: двама младежи, издънка на потомци на богати родове, се опитаха плахо да се сближат с нея. Но им бе съдено да си останат с празни ръце. Първият — Петро Рисер Маркадо, бразилец, получил образованието си в Оксфорд, обещаваше искреност и силни чувства, докато не научи, че Беренис е бедна… и какво? Някой му беше подшушнал нещо. Другият беше някой си Уилям Дрейк Баудън, издънка от стар прочут род, който живееше на северната страна на Вашингтон скуеър. След един бал, сутрешна музикална забава и още една среща Баудън заведе Беренис при майка си и сестра си, които останаха очаровани.

— О, ангел мой небесен! — възкликна той възторжено един ден. — Съгласна ли сте да се омъжите за мен?

Беви го погледна учудено.

— Да почакаме малко, скъпи приятелю — посъветва го тя. — Искам да се убедите, че наистина ме обичате.

Наскоро след това Баудън срещна в клуба свой съученик, който го поздрави и му каза: