Титан

Тежко на бедния провинциален законодател, който при подобни кризи се разкъсва между желанието за справедлива и прилична печалба и страха да не бъде заклеймен като изменник на интересите на народа. Този проблем просто изтезаваше мнозина провинциални депутати от малките градове, които никога през живота си не бяха виждали двеста долара накуп. Те се събираха по къщите си и в хотелски стаи, за да обсъдят какво да правят. Нощем не мигваха и мислеха. Големият бизнес, който налагаше волята си на народа, а той се превръщаше в молител, ги разлагаше. Мнозина романтично настроени и преизпълнени с илюзии млади идеалисти — редактори, адвокати или държавници, се превръщаха в циници и рушветчии. Хората губеха вяра в идеалите, дори в състраданието, започваха да чувстват въпреки волята си, че важна е само способността да взимаш, а след това да го задържаш за себе си. На повърхността всичко изглеждаше спокойно — обикновените хора от щата Илинойс, фермерите и жителите на малките градове, избрани за сенатори и членове на Палатата на представителите, се съвещаваха, разсъждаваха и се питаха какво да правят, като че бяха попаднали в гъста страшна джунгла, където властваха ужас и алчност, живот, изпълнен със страх, в който всеки държи скрит в пазвата си нож.

Поради страхотния шум, който се вдигна, по-предпазливите законодатели се поуплашиха. Подстрекавани от вестниците, техни приятели започнаха да им пишат от родните си места. Политическите им врагове надигнаха глави. Това означаваше всеки да направи твърде големи жертви. Въпреки че стръвта изглеждаше съвсем наблизо, мнозина се разколебаха и смутиха. Когато някой си Спаркс, член на Палатата на представителите, предизвикателен и безочлив, стана със законопроекта в ръка и предложи той да бъде включен в дневния ред, се разрази буря. Най-малко сто души поискаха думата. Друг представител — Дисбак, на когото беше възложено да следи действията на противниците на Каупъруд, преброи гласовете и със задоволство видя, че въпреки продажността на врага за законопректа ще има най-малко сто и два гласа, тоест двете трети, достатъчни да сломят всякаква съпротива. Въпреки това поддръжниците на законопроекта от предпазливост гласуваха той да бъде внесен за второ и трето четене. Бяха направени най-различни поправки — пътната такса да бъде намалена на три цента в часовете на най-натоварено движение, двадесет на сто от общите приходи да бъдат отчислявани в полза на града. Законопроектът беше изпратен с всички поправки в Сената, където поправките бяха зачеркнати, след което той отново беше върнат в Камарата на представителите. Точно тогава за голямо огорчение на Каупъруд се появиха признаци, че той няма да бъде приет.

— Нищо не можем да направим, Франк — каза съдията Дикеншийтс. — Много е напечено. Всички местни вестници следят своите представители. Те няма да устоят.

Ето защо беше измислен нов ход, по-успокоителен и по-приемлив за вестниците, но много по-незадоволителен за Каупъруд. Той се базираше на един стар закон от 1865 година за градския транспорт, който даваше право на градския съвет на Чикаго да разреши концесии за петдесет вместо за двадесет години. Това означаваше, че Каупъруд трябва да се върне в Чикаго и да започне отново борбата си там. Ударът беше тежък, но все пак по-добър от нищо. Само да спечелеше битката в градския съвет на Чикаго за още една концесия, пак му стигаше. Но щеше ли да успее? Нали беше дошъл тук, в законодателните органи, само за да избегне подобен риск? Но тук неговите намерения бяха най-жестоко разобличени. И все пак, ако в края на краищата им платеше добре, чикагските градски съветници сигурно щяха да станат по-смели от законодателите, може би щяха да рискуват. Биха могли.

И така след безкрайно отчаяно шушукане, обсъждане, след като законодателите бяха убеждавани и насърчавани как ли не, се появи втори законопроект, който след провала на първия със 104 против 49 гласа беше прокаран по доста сложен път през юридическата комисия. Законопроектът беше приет, след тежки часове на размисъл и колебания губернаторът Арчър го подписа. Не особено умен, той не оцени колко голям е общественият гняв. До него се беше изправил с целия си ръст Каупъруд, той клатеше заканително пръст на своите неприятели и показваше с твърдия и весел блясък в очите си, че все още е господар на положението, даваше всички уверения, че ще успее да накара вестниците да му се подчиняват. Каупъруд беше обещал на Арчър да го направи богат и независим — да му плати петстотин хиляди долара, след като той подпише законопроекта.

Глава LIX КАПИТАЛЪТ И ПРАВАТА НА НАРОДА