Титан

— Да вървят по дяволите всички! — каза един ден той на Адисън, докато обядваха. — Имам право да получа продължение за концесиите си с петдесет години и ще го постигна. Я виж Ню Йорк и Филаделфия. Източните щати ни се смеят. Не могат да ни се начудят. В дъното на всичко е бандата на Ханд и Шрайхарт. Зная какво правят и кой дърпа конците. Вестниците веднага се разлайват по тяхна заповед. Хисъп се изправя на задни лапи, щом Арнийл мръдне и малкото си пръстче. Ханд използва онова пале Макдоналд за примамка. Паднаха толкова ниско, че са готови на всичко, само и само да унищожат Каупъруд. Но ще имат много здраве. Ще намеря изход. Законодателите ще одобрят законопроект, е, който ще ми дадат концесия за петдесет години и губернаторът ще го подпише. Лично аз ще имам грижата. Съществуват най-малко осемнадесет хиляди акционери, които се надяват на прилична лихва за парите си, и аз смятам да им я осигуря. Нима само, аз забогатявам? Не печелят ли и други акционерни дружества по десет и дванадесет процента? Защо тогава аз да не мога? Да не би Чикаго да стои по-долу? Не давам ли работа на двадесет хиляди души, не им ли плащам добре? Всички тези брътвежи за правата на човека и за дълга към обществото са празни приказки! Да не би мистър Ханд да признава някакъв дълг към обществото, когато са засегнати личните му интереси? Да вървят по дяволите всички вестници! Зная правата си. Честните законодатели ще ми дадат прилична концесия, за да ме спасят от местните политически акули.

По това време обаче вестниците бяха станали продажни и силни като политиците. Под огромния купол на Капитолия в Спрингфийлд, в кулоарите и заседателните зали на Сената и Камарата, в хотелите и окръзите, навсякъде, откъдето можеше да се получи и най-малката информация, се навъртаха техни хора, които непрекъснато слухтяха и си пъхаха носовете. От тази борба печелеха и престиж, и пари. Тъкмо те убедиха общинските съветници, склонни към промени, да свикат масови събрания в избирателните си окръзи. Пак те призоваваха собствениците да са единни, така беше сформиран комитет от сто видни граждани под ръководството на Ханд и Шрайхарт. Не след дълго кулоарите, заседателите и съвещателните зали на различните комисии в Капитолия на Спрингфийлд, коридорите на големите хотели почти всекидневно се изпълваха с войнствено настроени делегации от свещеници, добронамерени съветници и членове на граждански комитети, които пристигаха, говореха, заплашваха, държаха публични речи и си заминаваха, колкото за да направят място на следващите делегации.

— Какво мислите за тези делегации, сенаторе? — попита веднъж сутринта един депутат, някой си Грийнъф, сенатора Джордж Крисчън от Грънди, когато няколко чикагски свещеници, придружавани от кмета и шепа видни граждани, минаваха през ротондата, упътени към заседанието на железопътната комисия, която обсъждаше при закрити врати законопроекта. — Не смятате ли, че говорят добре за нашата гражданска гордост и за издигането на морала? — Той вдигна очи и най-смирено и почтително сплете пръсти върху жилетката си.

— Да, драги пасторе — отвърна не така почтително и без усмивка Крисчън. Беше дребен, блед и слаб, с очи на пор и лице, украсено с мустачки и козя брадичка. — Но не забравяйте, че бог ни е призовал да изпълняваме подобни задължения.

— Точно така — съгласи се Грийнъф. — Не бива да жалим сили, когато вършим добро. Жътвата е наистина богата, а жътварите не стигат.

— Е, е, пасторе! Не преувеличавайте. Ще ме разсмеете — каза Крисчън и двамата се разделиха с многозначителни, но унили усмивки.

Но колко ли примирителното поведение на тези господа можеше да укроти вестниците. Проклетите вестници! Те бяха навсякъде и съобщаваха и най-малката подробност за всеки слух, разговор или въображаема програма. Никога дотогава гражданите на Чикаго не бяха получавали такава ясна представа за политиката — за нейните коварности, превратности и тъмни кътчета. Председателят на Сената и говорителят на Камарата бяха удостоени със специално внимание и предупредени, че трябва да изпълняват дълга си. При така създалата се ситуация обичайно явление бяха всекидневните страници за работата на законодателите. Каупъруд се появи лично на сцената — нагъл, предизвикателен, логичен, с пламнал от увереност поглед, излъчващ онзи магнетизъм, с който той покоряваше хората. Захвърлил маската на безкористността — ако приемем, че изобщо я е носил някога, той замина за Спрингфийлд и отседна в най-луксозния хотел. Като генерал преди голямо сражение строи войските си. В топлите лунни юнски нощи, когато улиците на Спрингфийлд тънеха в тишина, а безкрайната равнина на Илинойс, разпростряла се на стотици мили от север на юг, се къпеше в сребристо сияние и селяните спяха дълбоко в скромните си къщи, Каупъруд водеше дълги съвещания със своите адвокати и юристи.