Титан

Разколебан, учуден, Каупъруд не вярваше, че Ейлийн е способна на подобна безразсъдна постъпка и че любовта й е толкова силна, и продължаваше да седи там, където тя го беше оставила. Не се разтревожи кой знае колко — нещо обикновено е една жена да избухне, — и все пак… Нима наистина бе решила да се самоубие? Как е възможно? Колко смешно! Животът беше толкова странен, толкова чудат. Но Ейлийн току-що го беше заплашила и може би се беше качила горе да изпълни заплахата си. Невероятно! Как е възможно? Измъчваше го обаче някакво съмнение, в душата му се промъкваше страх. Спомни си как тя се беше нахвърлила на Рита Солбърг.

Каупъруд се втурна нагоре по стълбите и влезе в стаята й. Ейлийн я нямаше. Мина бързо по балкона, като се оглеждаше насам-натам, докато стигна до слънчевата стая. Сигурно Ейлийн беше там, тъй като вратата беше затворена. Той се опита да я отвори… беше заключена.

— Ейлийн — извика Каупъруд. — Ейлийн! Тук ли си? — Не последва никакъв отговор. Той се ослуша. Отново никакъв отговор. — Ейлийн! — повтори. — Тук ли си? Какви са тия глупости?

„Господи — помисли си и отстъпи назад, — може би ще го направи, възможно е да го направи!“ Не се чуваше нищо освен своеобразното крякане на един тукан, събуден от лампите, които бе запалила Ейлийн. По челото му избиха капчици пот. Той разтърси кръглата ръкохватка на вратата, позвъни на прислугата да донесе ключовете от всички врати, а също длето и чук.

— Ейлийн — извика Каупъруд, — ако не отвориш, ще накарам да разбият вратата. Много бързо ще я отворят.

Пак никакъв отговор.

— По дяволите! — възкликна той и се уплаши не на шега. Един слуга донесе ключовете. Ключът от стаята не влизаше в ключалката, понеже му пречеше ключът от вътрешната страна. — Някъде имаше по-голям чук — каза Каупъруд. — Донеси го. Донеси и стол. — Напъна много силно вратата, като си служеше с голямото длето.

Ейлийн седеше на една от каменните пейки на прекрасната стая, пред нея се разстилаше гладкото езерце, изкуствената слънчева светлина заливаше всички предмети, накацалите по клоните тропически птици, както и самата нея — косата й беше разпусната, лицето пребледняло, а едната ръка, лявата, висеше разрязана и кървяща и от нея се изцеждаше плътна струя алена кръв. Върху пода се беше образувала локва от кръв, която приличаше на разкошен червен шал и вече бе започнала да потъмнява по краищата.

Каупъруд се спря смаян. Втурна се, хвана Ейлийн за ръката, разкъса една носна кърпа, превърза раната, изпрати да повикат лекар и каза:

— Как можа, Ейлийн? Чудовищно! Да посегнеш на живота си! Това не е любов. Не е дори безумие. Това е просто глупост.

— Наистина ли не ме обичаш? — попита Ейлийн.

— Как можеш да питаш? Как въобще можа да го направиш?

Беше ядосан, оскърбен, радостен, че е жива, засрамен… и какво ли още не.

— Наистина ли не ме обичаш? — повтори уморено тя.

— Ейлийн, това е истинско безумие. Не желая сега да разговаряме повече. Наранила ли си се и на друго място? — попита Каупъруд и започна да я опипва по гърдите и отстрани по тялото.

— Защо не ме оставиш тогава да умра? — отвърна по същия начин Ейлийн. — Някой ден отново ще го направя. Искам да го направя.

— Добре, можеш да го направиш някой друг ден — каза той, — само че не тази нощ. А и не мисля, че вече ти се иска да го направиш точно сега. Прекали, Ейлийн, наистина е възмутително.

Каупъруд се изправи и я погледна — студено, недоверчиво, с Тържествуващ, дори победоносен блясък в очите. Както и бе предположил, тя му разиграваше номера. Не е имала намерение да се самоубива. Очаквала го е да дойде, за да повтори стария номер. Много добре. Сега той щеше да изчака, докато отстранят опасността, докато сложи Ейлийн да легне и я поеме болногледачката, после щеше да я избягва колкото се може повече. Ако намерението й беше сериозно, нека го изпълни в негово отсъствие, само че на него не му се вярваше да го направи отново.

Глава LVIII ГРАБИТЕЛ НА ОБЩЕСТВЕНИ БЛАГА

През пролетта и лятото на 1897 година и през късната есен на 1898 година се разигра решителната схватка между Франк Алджърнън Каупъруд и враждебните му сили в град Чикаго в щат Илинойс и в целите Съединени американски щати. Когато през 1896 година бяха избрани нов губернатор и неколцина нови представители на щата, Каупъруд реши, че е за предпочитане да продължи борбата без никакво отлагане. Новият законодателен орган щеше да се събере на първото си заседание почти подир година, след като губернаторът Суонсън бе наложил вето над първоначалния законопроект, за обществената комисия. Дотогава възбуденото от вестниците обществено мнение щеше да се успокои. Чрез някои добре настроени към него финансисти, особено чрез „Хекелхаймър, Готлеб и К°“ и всички подземни сили, които те представляваха, Каупъруд вече се бе опитал да повлияе на новия губернатор и отчасти беше успял.