Титан

Най-сетне дойде понеделникът, когато вечерта щеше да се състои решителната схватка. Представете си голяма масивна сграда от черен гранит — тя струваше милиони долари и донякъде напомняше отколешната архитектура на Древен Египет, — в която се помещаваха едновременно общината и окръжният съд. Тази вечер четирите улици около нея бяха задръстени от хиляди хора. За тази тълпа Каупъруд се беше превърнал в легендарна личност с приказни богатства, желязно сърце и зловещи намерения — същинско олицетворение на жестокостта и злото. Точно този ден, възползвал се от ситуацията, „Инкуайърър“ описваше доста пресилено на цяла страница къщата на Каупъруд в Ню Йорк: двора с орхидеите, постоянно огрятата от утринно слънце стая, баните от розов и син алабастър, мраморните статуи и фризове. Каупъруд беше изобразен на диван люлка сред разкошната обстановка, заобиколен от своите книги и съкровища. Вестникът намекваше неясно, че в часове на отмора пред него танцували одалиски и той се отдавал на неописуеми наслади и развлечения.

По това време в заседателната зала се събираше глутница от гладни, освирепели вълци, каквато едва ли се беше събирала някога. Залата беше голяма, с високи прозорци откъм южната страна, от тавана й се спускаше тежък, богато украсен полилей, шестдесет и шестте кресла за съветниците бяха наредени едно зад друго в полукръг и бяха изработени от черен полиран дъб- с красива резба, по наситеносивите стени проблясваха златни арабески — всичко това правеше залата пищна и величествена. Над председателското кресло бе окачен огромен маслен портрет на един от бившите кметове — лошо нарисуван и прашен, но все пак внушителен. Залата бе толкова просторна и мебелирана така, че гласовете на ораторите обикновено кънтяха, ясни и отчетливи. Но тази вечер през затворените прозорци се чуваха приглушеният грохот на барабаните и стъпките на маршируващите хора. Във фоайето пред заседателната зала се блъскаха най-малко хиляда души с въжета и сопи, имаше и духова музика, която от време на време свиреше „Здравей, Колумбия, земя щастлива“, „Страна моя, за тебе пея аз“ и „Дикси“. Уплашеният до смърт съветник Шлумбъм беше изпратен чак до вратата на съвета от триста свои съграждани, които го пуснаха да влезе с предупреждението, че ще го чакат. Всичко това доста го стресна.

— Ама че история! — каза той на своя съсед и най-близък съмишленик, съветника Гейвгън, когато най-сетне седна в креслото и се почувствува вън от опасност. — И това ми било свободна страна.

— Ох, остави се! — отвърна уморено неговият сънародник. — За първи път в живота си трябва да се справям с такава паплач в Двадесети избирателен район. Боже господи, човек не може вече да изразява свободно мнението си дори тук. Стигнахме дотам, че вестниците нареждат на всеки какво трябва да прави.

Съветниците Пински и Хобъркорн, които разговаряха в един от ъглите, също бяха много кисели.

— Слушай, Джо — каза Пински на своя колега. — Този Лукас подбужда гражданите към размирици. Снощи не съм се прибирал, защото не исках тези типове да ме проследят до къщи. Двамата с жена ми останахме в деловата част на града. Едно от нашите момчета беше преди малко тук и каза, че към шест часа пред къщата ми се били събрали около петстотин души. Какво ще кажеш?

— И тук е същото. Не вярвам кой знае колко на тези приказки за линчуване. И все пак знае ли човек. Не съм убеден, че и полицията може да ни помогне. Нечувано! Предложението на Каупъруд е напълно законно. Какво искат още?

Отвън отново се чу мелодията „Ние крачим пред Джорджия“.

В този миг влязоха съветниците Зайнър, Нъдсън, Ривъри, Роджърс, Тирнан и Кериган. От всички съветници като че господата Тирнан и Кериган бяха най-спокойни. И все пак улиците, задръстени от хора с факли и лентички с нарисувани по тях бесилки, си бяха доста обезпокоителни.

— Знаеш ли, Пат — каза Усмихнатия Майк, когато накрая си проправиха път през дюдюкащата тълпа, — всичко това ми се струва доста грубо. Ти какво мислиш?

— Да вървят по дяволите — отвърна Кериган гневно, язвително и решително. — Те не командват нито мен, нито избирателната ми секция. Ще гласувам така, както сметна за добре.

— И аз — каза смело Тирнан. — Но е доста напечено, нали?

— Да, напечено е — съгласи се Кериган и погледна подозрително своя колега, за да види дали не се, е разколебал, — но аз си държа на думата.

— И аз — каза Усмихнатия.

Кметът влиза в залата под звуците на „Да живее водачът“, изпълнен от духовия оркестър. Качва се на трибуната. От коридорите навън долитат овации. Балконът е зает от подбрана публика. Когато вдигат глави, съветниците съзират море от враждебни лица.

— Видя ли гостите на кмета? — прошепна ехидно един съветник на друг.

Докато се обсъждат някои по-маловажни текущи въпроси, хората на балкона си разменят реплики за градските знаменитости.

— Ето го Джони Даулинг, онзи, едрия рус мъж с кръглата глава, ето го и Пински, същински плъх, там е и Кериган. Вижте изумруда му.

— Ей, Пат, как са скъпоценностите? Тази вечер няма да падне рушвет, Пат. Няма да прокараш и проекта.