Титан

Много скоро след това, на едно гости у съседите им Хаатстед, на което Каупърудови бяха поканени отдавна, те усетиха очевидната студенина към тях, каквато не бяха забелязвали дотогава, макар и домакините да се държаха доста дружелюбно. До този момент, когато на подобни приеми присъстваха непознати известни личности, те на драго сърце се запознаваха със семейство Каупъруд, което винаги биеше на очи заради красотата на Ейлийн. Този ден, кой знае защо (въпреки че Ейлийн и Каупъруд подозираха нещо), почти всички гледаха да стоят по-надалечко от тях. Имаше и неколцина техни познати, с конто те размениха по няколко думи, по повечето гости ги отбягваха. Каупъруд го долови моментално.

— Май ще е по-добре да си тръгнем рано — каза след малко той. Не е много интересно.

Прибраха се и за да избегне разговорите, Каупъруд отиде в града. Все още не му се искаше да споделя какво мисли за всичко това.

Първият удар му беше нанесен малко преди едно тържество в клуба „Юниън“, и то не пряко. Както си говореше една сутрин с него в Лейк нешънъл банк, Адисън му довери нещо, което му дойде като гръм от ясно небе:

— Искам да ви кажа нещо, Каупъруд. Знаете вече доста неща за чикагското общество. Знаете и как се отнасям към онова, което споделихте за миналото си още когато се запознахме. Та сега се шушука доста за всичко това, а двата клуба, в които членуваме с вас, гъмжат от двулични и нечестни лицемери, надигнали вой заради тайния ви сговор, за който пишеха вестниците. Има и четирима-петима акционери от старите компании, които сега се домогват да ви изключат от клубовете. Докопали са се до историята, която ми разказахте, и говорят наляво и надясно, че ще подадат жалби до управителните съвети и на двата клуба. Сега няма да постигнат нищо — самите те ми го казаха, но вие знаете какво да правите на предстоящото тържество. Те не могат да не ви изпратят покана, но ще е само за очи. — Каупъруд го разбра. — Според мен цялата тази работа ще отшуми, вай-малкото аз ще направя всичко възможно, но сега-засега… — Той погледна приятелски Каупъруд.

Каупъруд се усмихна.

— Откровено казано, очаквах нещо такова, Джуда — отвърна непринудено той. — Очаквах го през цялото време. Не се безпокойте за мене. Всичко ми е ясно. Разбрах откъде духа вятърът и как ще обърна платната си.

Адисън се пресегна и го хвана за ръката.

— Само не се предавайте, каквото и да сте решили — каза внимателно той. — Така ще се признаете за слаб, а те не го очакват. И аз не го искам. Дръжте на своето. Всичко ще отшуми. Мен ако питате, ви завиждат.

— Не ми е минавало и през ум да го правя — отвърна Каупъруд. — Нямат право да ме изключат. Зная, че всичко ще отшуми, стига да имам достатъчно време.

Все пак бе огорчен от мисълта, че му се е случило да води такъв разговор, пък било то и с Адисън.

Така нареченото общество беше напълно способно да им наложи своето мнение и заключения и по други начини.

Каупъруд се ядоса от постъпката на Нори Симс към Ейлийн, за която научи много по-късно. Ейлийн се отбила у нея, но още на вратата й казали, че мисис Симс не си е у дома, макар че на улицата били каретите на други гости. Няколко дни по-късно за голямо огорчение и изненада на Каупъруд, който не знаеше още нищо, Ейлийн наистина се разболя.

Ако в края на краищата Каупъруд не бе победил блестящо всичките си противници, ако не бе повалил врага в борбата за газовите предприятия, положението наистина щеше да е тежко. И все пак Ейлийн страдаше дълбоко и чувствуваше, че презрението е насочено преди всичко към нея и няма да утихне скоро. В крайна сметка, сами в своя дом, те с Каупъруд се видяха принудени да си признаят, че тяхната картонена къща, колкото и блестяща и здрава да е на вид, се е сгромолясала. Такива признания между толкова близки хора са наистина най-непоносими. Човешките души постоянно се стремят да се намерят, но рядко успяват.

— Знаеш ли — каза й накрая Каупъруд, когато веднъж се прибра неочаквано и я намери на легло, с просълзени очи — тя бе освободила камериерката този ден. — Разбирам защо е всичко това. Откровено казано, Ейлийн, дори го очаквах. Ние с теб напредваме твърде бързо. Избързахме, хайде, мила, не искам да възприемаш нещата така. Битката не е изгубена. Смятах те за по-смела. Нека ти кажа нещо, което, изглежда, си забравила. Все някога парите ще решат всички проблеми. В момента печеля тази битка, ще спечеля и други. Те са ми в краката. Хайде, мила, не бива да се отчайваш. Ти си твърде млада. Аз никога не се отчайвам. Тепърва ще жънеш успехи. Ще им покажем на тия тук в Чикаго кои сме, пък и ще си разчистим сметките с този-онзи. Богати сме и ще станем още по-богати. Това ще уреди всичко. А сега се усмихни и бъди щастлива в този свят, освен обществото съществуват толкова други неща, заради които си заслужава да се живее. Стани, облечи се, ще отидем да се разходим и да вечеряме в града. Ти все още притежаваш мен. Това не е ли все пак нещо?