Титан

Рита вече не ревнуваше Харолд, бе изгубила вяра и в музикалните му способности. Бе разочарована обаче най-много от това, че нейният чар бе недостатъчен, за да го направи сляп за всички други жени. Ето кое я тормозеше най-вече. Той подминаваше красотата й, а тя все още беше красива. Имаше приятно закръглено тяло, не беше толкова висока и едра както Ейлийн, но бе по-загладена и по-женствена, по-нежна и по-съблазнителна. Не беше добре сложена, не излъчваше сила, но очите, устните и нейният вечно неспокоен ум бяха изпълнени с необикновено очарование. Духовно беше много по-будна от Ейлийн, с много по-точни познания за изкуството, музиката, литературата и за онова, което ставаше около нея, а в любовта бе доста по-загадъчна и съблазнителна. Знаеше много за цветята, скъпоценните камъни, насекомите, птиците, героите от литературата и изобщо за прозата и поезията.

По времето, когато Каупърудови се запознаха със семейство Солбърг, те все още държаха ателието в Ню артс билдинг и живееха безоблачно като майска утрин, само дето работите на Харолд не вървяха добре. Беше се оставил на произвола на съдбата. Запознаха се у семейство Хаатстед, с което Каупърудови все още поддържаха приятелски отношения и където Харолд свири. Ейлийн, която беше отишла сама, съзря възможността да пооживи живота си и покани семейство Солбърг, сторило й се по-издигнато, на музикална вечер у дома си. Солбъргови приеха поканата.

Каупъруд погледна Солбърг и го охарактеризира много точно: „Непостоянен и емоционален темперамент — помисли си той. — Явно не може да си намери мястото, тъй като му липсват последователност и прилежание.“ Но, общо взето, го хареса. Солбърг беше интересен като характер, като типаж — като фигурка по японските гравюри. Финансистът го посрещна любезно.

— И мисис Солбърг, предполагам — отбеляза той затрогващо, доловил веднага спокойствието, чувството за мярка и наивния й вкус. Тя беше облечена скромно, в бяла рокля със синьо — с малки сини панделки, пришити върху дантелените волани на полата. Голите й ръце и шия бяха възхитително нежни. Очите й бяха живи, но въпреки това мили като на глезено дете.

— Знаете ли — каза му тя с красиви, капризно свити устни, нещо типично за нея, когато говореше, — мислех си, че никога няма да стигнем дотук. Имаше пожар — тя произнесе „поожар“ — на Дванадесета улица — „дванадесета“ прозвуча като „дваанадесета“ — и всички пожарни се бяха струпали там. О, какви искри, колко пушек! И пламъците се подаваха от прозорците. Бяха наситеночервени — почти оранжеви и черни. Когато са такива, са красиви, не намирате ли?

Каупъруд беше очарован.

— Да, наистина — отвърна сърдечно той с онази снизходителност и добродушие, до които понякога прибягваше с лекота.

Имаше чувството, че прекрасната мисис Солбърг може да му бъде дъщеря — беше толкова гальовна и свенлива, но и, дума да няма, решителна и своенравна. Ръцете и лицето й са красиви, каза си той. Мисис Солбърг видя пред себе си елегантен, сдържан и студен човек — способен, и то много, предположи тя — с блестящи проницателни очи. Колко по-различен бе Харолд, който никога нямаше да постигне нищо, дори да се прослави.

— Толкова се радвам, че носите и цигулката си — каза Ейлийн на Харолд, застанал в друг ъгъл. — Очаквах с нетърпение да дойдете и да ни посвирите.

— Много мило от ваша страна — отвърна Солбърг с приятно провлечен говор. — Какъв хубав дом имате, какви хубави книги, нефрит и кристали.

Той се държеше спокойно, бе мил в обноските си, които се сториха очарователни на Ейлийн. Явно имаше нужда от силна и богата жена, която да се грижи за него. Приличаше на палаво, непослушно момче.