Титан

— Да, но все пак и неуловима — продължи той и се наведе към нея. — Напомняте ми нещо, за което не мога да намеря думи — някакъв цвят ухание или тон, искрица от нещо. Напоследък мисля непрестанно за вас. Интересуват ме познанията ви върху изкуството. Харесва ми как свирите — влагате нещо от себе си. Карате ме да мисля за прекрасни неща, които нямат нищо общо с обикновения ход на моя живот. Разбирате ли?

— Ще се радвам да съм такава — каза Рита. Тя въздъхна тихо и нещастно. — Карате ме да си мисля суетни неща. — Устните й се присвиха в очарователно „а“. — Рисувате ме прекалено привлекателна. — Мисис Солбърг пламна, поруменя, обзета от изблика на чувствата си.

— Точно такава сте — продължи настойчиво Каупъруд. — Такава ви усещам през цялото време. Знаете ли — добави той и се наведе над стола й, — понякога ми се струва, че още не сте живели. Има толкова неща, които могат да допълнят вашето съвършенство. Бих искал да отидете в чужбина с мен или без мен… във всеки случай трябва да заминете. Великолепна сте. А вие намирате ли ме поне малко за интересен?

— Да — тя замълча, — но знаете ли, страхувам се от всичко това и от вас. — Устните й пак се свиха очарователно, както оня път, когато той за пръв път я бе забелязал. — Нека не говорим за това. Харолд е много ревнив. А какво ще си помисли мисис Каупъруд?

— Зная го добре, но струва ли си да мислим за това сега? Нищо няма да й стане на Ейлийн, ако ме остави да разговарям с вас. Животът е в общуването между отделните хора, Рита. Ние с вас имаме много общи неща. Не го ли виждате? Вие безспорно сте най-привлекателната жена, която съм срещал. Давате ми нещо, което никога не съм познавал. Не го ли виждате? Искам да ми кажете нещо, но честно. Погледнете ме. Вие не сте щастлива сега, нали? Не сте напълно щастлива?

— Не. — Тя поглади ветрилото си с пръсти.

— А щастлива ли сте изобщо?

— По-рано смятах, че съм щастлива. Но вече не съм.

— Ясно защо — каза Каупъруд. — Вие заслужавате повече от онова, което ви дава сегашното ви положение. Вие сте личност, а не псалт, за да кадите тамян на друг. Мистър Солбърг е интересен човек, но е него не можете да бъдете щастлива. Учудвам се, че не сте го разбрали досега.

— А! — възкликна Рита с лека досада. — Може и да съм го разбрала.

Каупъруд я погледна проницателно и тя трепна.

— Мисля, че е по-добре да не говорим за това тук — каза му. — По-добре да…

Той сложи ръка върху облегалката на стола й, почти докосвайки рамото й.

— Рита — обърна се към нея на малко име, — вие сте прекрасна жена!

— Ох! — въздъхна тя.

Каупъруд не бе виждал мисис Солбърг повече от седмица — точно десет дни, когато един следобед Ейлийн дойде да го вземе с нова двуколка, преди това се беше отбила да качи и семейство Солбърг. Харолд седеше отпред на капрата с Ейлийн, която отзад, до Рита, беше оставила място за него. На Ейлийн не й минаваше и през ум колко влюбен е мъжът й — толкова предпазливо се държеше той. Тя си въобразяваше, че стои по-високо от Рита, че е по-хубава, че се облича по-елегантно, а следователно е и по-очарователна. Не се досещаше каква притегателна сила притежава Рита Солбърг за Каупъруд, който бе толкова активен, енергичен, наглед уравновесен, въпреки това бе дълбоко в себе си (прикривайки го със силната си външност) романтичен и пламенен.

— Прекрасно! — възкликна той и се отпусна до Рита. — Каква хубава вечер! И каква чудесна сламена шапка с рози, каква красива ленена рокля! — Розите бяха червени, роклята й бяла, с промушена тук-там зелена панделка. Рита напълно разбираше защо той е толкова възторжен. Каупъруд беше съвсем различен от Харолд, жизнен, непринуден, кадърен. Точно днес Харолд цял ден кълнеше съдбата, живота и лошия си късмет.

— На твое място нямаше да се оплаквам толкова много — му каза Рита горчиво. — Трябва да работиш повече и да кълнеш по-малко.

Харолд й направи сцена, от която Рита се отърва, като излезе на разходка. Ейлийн се появи малко след като тя се бе върнала. Това бе изход от положението. Рита се развесели, прие поканата и се облече. Същото направи и Солбърг. Усмихнати и явно доволни, те излязоха на разходка. Сега, докато Каупъруд говореше, Рита се огледа доволно. „Красива съм — помисли си тя — и той ме обича. Колко хубаво ще е, ако все пак дръзнем.“ Но на глас каза:

— Не съм чак толкова ненагледна. Просто денят е хубав, нали? Роклята е съвсем обикновена. Не съм и в настроение тази вечер.