Титан

След като бяха поднесени закуските, Солбърг започна да свири. Стоеше прав и се видя интересен на Каупъруд, който гледаше очите, косата му, но проявяваше много по-голямо любопитство към мисис Солбърг, погледът му непрекъснато се плъзгаше към нея. Той наблюдаваше пръстите й върху клавишите, ръцете, трапчинките на лактите. Възхищаваше се от прекрасната й уста, от светлата й пухкава коса, но най-важното, във всичко това се долавяха индивидуалността, душевността й, пораждащи у Каупъруд симпатия и дори страстно влечение към нея. Тя беше от жените, които му харесваха. Напомняше донякъде на Ейлийн от преди шест години (сега Ейлийн бе на тридесет и три, а мисис Солбърг на двадесет и седем), само че Ейлийн винаги е била по-снажна, енергична и не толкова тайнствена.. Мисис Солбърг (най-сетне той намери с какво да я сравни) напомняше многобагрената вътрешност на раковина от южните морета — топла, пъстра, изящна. Но у нея имаше и някаква твърдост. Никъде в обществото Каупъруд не беше срещал жена като нея. Мисис Солбърг беше задълбочена, пламенна и красива. Не свали очи от нея, докато тя не го усети: обърна глава към него и му се усмихна, като сви строго устни. Каупъруд беше покорен. Може ли да се надява? — не му излизаше от главата. Дали тази едва доловима усмивка е нещо повече от обикновена светска вежливост? Едва ли, но нима той не може да пробуди чувства в такъв богат и жизнен характер? Когато мисис Солбърг спря да свири, Каупъруд се възползва от възможността да й каже:

— Не искате ли да се поразходите до художествената галерия? Обичате ли живописта? — Той й подаде ръка.

— Знаете ли — каза мисис Солбърг малко странно, но и много мило според Каупъруд, тъй като беше толкова красива, — по едно време си мислех, че ще стана велика художничка. Смешно, нали? Изпратих на баща си една от моите рисунки с посвещението: „На човека, комуто дължа всичко!“ Трябваше да видите рисунката, за да разберете колко беше смешно всичко това.

Тя тихо се засмя.

Каупъруд реагира със съживен интерес към живота. Смехът й му подейства освежително като летен ветрец.

— Вижте — каза любезно той, когато влязоха в галерията, осветена цялата от меката светлина на газовите лампи, — това е Луини, купих го миналата зима. — Картината се наричаше „Тайнствената сватба на света Катерина“. Каупъруд спря, докато мисис Солбърг разглеждаше пречистените от всичко земно тънки черти на светицата. — А това — продължи той — е най-ценната ми придобивка засега.

Стояха пред лукавия Цезар Борджия, нарисуван от Пинтурикио.

— Какво странно лице! — отбеляза мисис Солбърг простодушие — Не знаех, че някой го е рисувал. Прилича малко на художник, пали?

Не беше чела за заплетения и почти сатанински живот на този човек, а само беше чувала за неговите престъпления и интриги.

— В известен смисъл е бил художник — усмихна се Каупъруд, който притежаваше кратко описание на живота на Цезар Борджия и на баща му, папа Александър VI, което му дадоха при покупката на картината. Тъй че интересът му към Цезар Борджия се бе появил отскоро. Мисис Солбърг едва ли долови иронията в забележката му.

— О, да, а това е мисис Каупъруд! — ахна тя и се обърна към портрета, нарисуван от ван Беерс. — Много е ефектен! — каза мисис Солбърг надменно, но и невинно, което му хареса. Той обичаше жени, които са дръзки и донякъде самонадеяни. — Какви ярки цветове! Хубаво е хрумването за градината и облаците.

Тя отстъпи малко назад и Каупъруд, които се интересуваше единствено от нея, се вгледа в очертанията на гърба и в профила на лицето й. Каква хармония на линии и цветове! „Където всяко движение трепти и псе“ искаше му се да възкликне. Вместо това каза:

— Рисуван е в Брюксел. Облаците, както вазата в стената, са рисувани по късно.

— Картината е чудесна — отбеляза мисис Солбърг и продължи нататък.

— А харесва ли ви това платно на Израелс? — попита той.

Платното се наричаше „Скромна трапеза“.

— Харесва ми — отговори тя, — както и „Ковачницата“ от Бастиен-Льопаж. Струва ми се обаче, че картините ви от стари майстори са по-интересни. Ако купите нови, трябва да ги сложите в отделно помещение. Съгласен ли сте? Картината от Жером не ми харесва особено. — Тя провличаше думите, което се струваше на Каупъруд безкрайно привлекателно.

— Защо? — попита я той.

— О, в нея има нещо неестествено, не смятате ли? Харесвам тоналността, но според мен женските тела са прекалено съвършени. И все пак е много хубава.