Титан

— Какво се е случило? — попита Каупъруд съчувствено, а шумът от движещите се карети заглушаващо гласовете им. Той се наведе към нея, изпълнен с желание да разреши всеки неин проблем, да я плени напълно е добротата си. — Може ли да направя нещо за вас? Сега отиваме на дълга разходка до павилиона в парк „Джаксън“, а след вечеря ще се върнем на лунна светлина. Нали ще бъде чудесно? Сега се усмихнете и бъдете весела, както винаги. Доколкото зная, нямате причини да не сте щастлива. Ще направя за вас. всичко, което пожелаете, всичко, което е по силите ми. Ще получите всичко, което пожелаете, стига да мога да ви го дам. Какво е станало? Знаете колко мисля за вас. Ако се осланяте на мен във всичко, никога няма да имате неприятности.

— О, не можете да ми помогнете с нищо — поне засега. Моите проблеми? О, да! Та какви са те? Дребна работа.

Тя чувстваше отчужденост дори от самата себе си, от която й беше приятно. Каупъруд беше очарован.

— Но за мен вие, Рита не сте дребна работа — каза тихо той, — нито пък вашите проблеми! Те ме засягат много. Вие означавате толкова много за мен. Вече ви го казах. Не разбирате ли колко истина има в тези думи? За мен вие сте заплетена тайна, най-прекрасната. Изгубил съм си ума по вас. Откакто ви видях последния път, непрекъснато мисля за вас. Ако имате грижи, нека ги споделим. Вие значите толкова много за мен — вие сте единствената ми грижа. Мога да уредя живота ви. Свържете го с моя. Имам нужда от вас и вие от мен.

— Да, зная — каза тя. После замълча. — Нищо особено — продължи след малко. — Най-обикновено спречкване.

— За какво?

— Всъщност заради мен. — Устата й беше прекрасна. — Не мога непрекъснато да кадя тамян, както казахте. — Тази негова мисъл й бе направила впечатление. — Но сега всичко е наред. Денят е чудесен, прекра-а-сен, нали?

Каупъруд я погледна и поклати глава. Бе толкова мила с тая своя непоследователност. Погълната от конете и от разговора със Солбърг, Ейлийн не виждаше и не чуваше нищо. Той и потокът от карети, поели на юг по Мичиган авеню, отвличаха вниманието й. Докато препускаха бързо край напъпилите дървета, добре поддържаните морави, току-що прекопаните цветни лехи, отворените прозорци — целия привлекателен свят на пролетта, — Каупъруд се почувствува така, сякаш животът отново започва за него. Стига да се виждаше неговото обаяние, то щеше да го обгърне като бляскав ореол. Мисис Солбърг усещаше, че вечерта ще бъде чудесна.

Вечеряха на открито в парка — пиле по мерилендски, вафли и шампанско. Поласкана, че от нейното обаяние Солбърг е толкова весел, Ейлийн се забавляваше, шегуваше се, вдигаше наздравици, разхождаше се по тревата. Солбърг я ухажваше глупаво, като на шега, както бяха склонни да правят много мъже, тя обаче го прекъсваше весело с думите „глупаче“ и „стига де“. Беше толкова сигурна в себе си, че след това разказа без следа от стеснение на Каупъруд колко емоционален е Солбърг и как тя му се е присмивала. Напълно убеден, че не му изневерява, той приемаше всичко много благосклонно. Солбърг беше голям тъпак и на Каупъруд му бе добре дошло, че той ухажва жена му.

— Не е толкова лош — каза й. — Дори ми харесва, макар и да не го смятам за кой знае какъв цигулар.

След вечеря тръгнаха край брега на езерото, после през открита местност, по която тук-там се виждаха дървета — луната грееше в ясното небе и заливаше нивите и езерото със сребрист блясък. Мисис Солбърг бе под влиянието на вируса „Каупъруд“, който й действаше смъртоносно. Колкото и вяла да изглеждаше по характер, веднъж възпламенена от чувствата, тя ставаше решителна. Всъщност беше енергична и страстна. Каупъруд започваше да се откроява за нея със силата, която притежаваше. Колко прекрасно би било да я обича такъв мъж! Биха могли да живеят интересно и наситено. Тази мисъл я плашеше и привличаше като запалена в мрака ярка лампа. За да се овладее, Рита заговори за изкуство, за разни хора, за Париж и Италия, той й отговаряше в същия дух, но през цялото време я галеше по ръката, а веднъж в сянката на едни дървета отпусна ръка върху косата й, извърна лицето й и я целуна леко по бузата. Тя пламна, трепна, пребледня, обзета от страшна буря, но успя да се съвземе. Колко приказно, направо божествено! Досегашният й живот очевидно се рушеше.

— Слушайте — каза внимателно Каупъруд. — Искате ли да се срещнем утре в три, след моста на Ръш стрийт? Ще ви взема веднага с кола. Няма да чакате и миг.

Младата жена мълчеше умислена и замечтана, почти омаяна от този чуден и нереален свят.

— Искате ли? — повтори той настойчиво.

— Почакайте — отвърна тихо. Рита. — Нека си помисля. Нали може? — Тя замълча. — Добре — изрече след малко с дълбока въздишка. — Добре — повтори, сякаш й бе хрумнало нещо.

— Скъпа — прошепна Каупъруд и притисна ръката й, загледан в профила й, откроил се на лунната светлина.

— Но за мен това е много сериозна крачка — отвърна Рита тихо, леко задъхала, и пребледняла.

Глава XVI СЪДБОВНА ИНТЕРЛЮДИЯ