Титан

Около година, след като Каупъруд се бе сближил с мисис Солбърг, неговите чисто служебни отношения с Антоанет Новак придобиха по-личен характер. Как да си го обясним, може би мисис Солбърг вече му бе омръзнала? Ни най-малко. Той беше безнадеждно влюбен в нея. Или с това, че презираше Ейлийн, която мамеше толкова безочливо? Ни най-малко. Понякога тя го привличаше както преди — може би дори повече, и то точно защото въображаемите й права бяха потъпквани от него така грубо. Беше му мъчно за нея, но той бе склонен да се оправдава пред себе си с това, че останалите му връзки — с изключение може би на мисис Солбърг — не бяха трайни. Ако можеше да се ожени за Рита Солбърг, вероятно щеше да го направи, от време на време се замисляше дали съществува нещо, което да накара Ейлийн да го напусне, тези мисли обаче бяха малко или повече празни. По-скоро си представяше, че ще изживеят дните си заедно, нали виждаше колко е лесно да я мами. А колкото до момиче като Антоанет Новак, тя бе част от сложната симфония на плътското влечение, което донякъде влиза в геометричната формула на красотата, подчинила на себе си света. Чернокоса, очарователна и хубава, тя имаше очи, пламнали от неутолими желания, и Каупъруд, който в началото почти не й обръщаше внимание, малко по малко се заинтересува от нея, учуден от това, как Щатите променят хората.

— Родителите ви англичани ли са, Антоанет? — попита я една сутрин непринудено и снизходително, както се отнасяше към всички свои подчинени и към хората, които не можеха да се мерят с него по ум — този тон не обиждаше никого и обикновено мнозина го възприемаха като комплимент.

Антоанет, спретната и свежа в бялата си блуза и черната пола, е черна кадифена панделка на врата, с дълга черна коса, спусната ниско отпред над челото и сплетена на тежка плитка, която бе закрепена с бял целулоиден гребен, го погледна щастливо и благодарно. Беше свикнала да общува със съвсем различни мъже — със сериозните, сприхави, раздразнителни мъже от нейното детство, които понякога се напиваха и псуваха, и вечно стачкуваха, ходеха на демонстрации и се молеха в католическата черква, с предприемачите, полудели за пари, които не знаеха и не се интересуваха от нищо освен от възможностите, които в момента им предоставяше Чикаго, В канторите на Каупъруд, докато пишеше писмата и го слушаше да разговаря лаконично, но сърдечно със стария Лохлин, Сипънс и другите, тя научи за живота много повече неща, за конто преди не бе и подозирала. Каупъруд беше като широко отворен прозорец, през който Антоанет гледаше един почти безкраен пейзаж.

— Не, сър, — отвърна тя и отпусна спокойно върху бележника хубавата си, силна бяла ръка, в която държеше черен молив. Бе поласкана и се усмихна съвсем наивно,

— Така си и мислех — каза той, — но все пак сте истинска американка.

— И аз не разбирам защо е така — отговори доста сериозно тя. Имам брат, който също като мен е американец, Но ние двамата не приличаме на татко и мама.

— С какво се занимава брат ви? — попита Каупъруд равнодушно.

— Кантарджия е в „Арнийл и Ко“. Надява се един ден да стане управител — усмихна се тя.

Каупъруд и погледна многозначително и след кратък ответен поглед Антоанет сведе очи. Без да иска, тя се издаде с руменината, плиснала се по мургавите й страни. Изчервяваше се винаги, когато той я погледнеше.

— Предайте това писмо на генерал ван Сикъл — подхвана овреме Каупъруд и след малко Антоанет се овладя. Но останеше ли по-дълго с Каупъруд, без да иска, изпитваше вълнение. Той я омайваше и разпалваше у нея плам. Понякога Антоанет се питаше дали такъв великолепен мъж ще прояви някога интерес към момиче като нея.

В резултат на това голямо внимание Антоанет, разбира се, накрая се влюби. Има ли смисъл да разказваме надълго и нашироко как дни наред тя седеше и пишеше под негова диктовка, получаваше нареждания, изпълняваше служебните си задължения явно сдържано и делово, както подобава на една секретарка. Всъщност, без това да влияе върху точността и безупречността на нейната работа, тя непрекъснато мислеше за мъжа във вътрешния кабинет — за необикновения работодател, който приемаше помощниците си, а междувременно и безчет, поне така изглеждаше, други хора, сериозни и делови, конто идваха, показваха визитните си картички, говореха понякога почти нескончаемо и после си отиваха. Тя забеляза обаче, че Каупъруд говори дълго само с малцина, и това й бе най-интересно. Нарежданията, които й даваше, бяха винаги кратки, той разчиташе вродената й интелигентност да допълни онова, което само бе загатнал.

— Разбрахте, нали? — казваше й обикновено.

— Да! — отвръщаше Антоанет.

Тя изпитваше чувството, че тук има много по-голяма тежест, отколкото през дотогавашния си живот.