Титан

В кантората всичко беше чисто, строго и светло като самия Каупъруд. Утринното слънце струеше през огромния източен прозорец със спуснати бледозелени транспаранти, които, както й се струваше, създаваха почти романтична атмосфера. Кабинетът на Каупъруд както и във Филаделфия беше с ламперия от черешово дърво и той можеше да се уедини напълно в него, така че никой да не го вижда и чува. Когато вратата беше затворена, кабинетът се превръщаше в неприкосновена територия. Като правило обаче Каупъруд държеше благоразумно вратата колкото се може повече отворена дори когато диктуваше нещо. Именно при тези половинчасови диктовки — обикновено на отворена врата, тъй като той не искаше да остава твърде дълго насаме със секретарката, те двамата се сближиха. Месеците минаваха, Каупъруд бе погълнат от жената, за която споменахме и за която Антоанет не знаеше нищо, а тя вече влизаше при него понякога с чувството, че се задушава от вълнение, друг път изпълнена с момински свян. За нищо на света не би си признала, че желае Каупъруд. Плашеше я мисълта, че може да му се отдаде лесно, и въпреки това нямаше черта на Каупъруд, която да не се бе врязала в съзнанието й. Светлата му, гъста и винаги старателно разделена на път коса, големите, ясни и загадъчни очи, грижливо поддържаните му ръце, толкова яки и силни, изисканите му дрехи от хубави платове със сложна кройка — колко я очароваше всичко това! Той бе сдържан винаги освен в моменти, когато работеше и когато, странно, изглеждаше съвсем сърдечен и близък.

Веднъж, когато Каупъруд й диктуваше някакво писмо и погледите им няколко пъти се срещнаха, при което тя свеждаше рязко очи, той стана и затвори открехнатата врата. Отначало Антоанет не обърна внимание — беше се случвало и преди, — но сега, днес, Каупъруд я погледна изпитателно, строго, без нежност и тя почувства, че ще се случи нещо необикновено. Обливаха я ту топли, ту студени вълни. Тя имаше хубаво тяло, много по-хубаво, отколкото предполагаше той, стройно, с изваяни ръце и крака. В лицето й имаше нещо от изяществото на изображенията по древногръцките монети, а сплетената й коса беше като изсечена от камък. Каупъруд забеляза всичко това. Върна се и без да сяда отново се наведе над нея и я хвана нежно за ръката.

— Антоанет — каза й и я вдигна леко.

Тя го погледна, после се изправи — тъй като Каупъруд я притегли бавно, — останала без дъх, пребледняла, изгубила присъщата си деловитост. Чувстваше се слаба, лишена от воля. Допря плахо ръката си, после вдигна очи, за да види вторачения в нея твърд неустоим поглед ни Каупъруд. Зави й се свят, очите й се изпълниха с издайническо смущение.

— Антоанет!

— Да — промълви тя.

— Вие ме обичате, нали?

Тя се опита да се съвземе, да си възвърне малко от присъщата й твърдост — онази твърдост, която, както си въобразяваше, никога няма да я напусне, — но от нея не бе останала и следа. Вместо това в съзнанието й изникна кварталът край далечното Блу айланд авеню, където беше родена — ниските опушени къщурки, а след това красивата и стилна кантора и този силен мъж. Той идваше от някакъв явно прекрасен свят. Кръвта й кипеше. Тя не беше на себе си, беше изпаднала във възхитително, щастливо вцепенение.

— Антоанет!

— О, и аз не зная какво да мисля — отвърна задъхано тя. — Аз… о, да, обичам ви, обичам ви.

— Харесва ми името ти — каза непринудено Каупъруд. — Антоанет.

После я привлече към себе си и я прегърна през кръста.

Уплашена, тя не се бранеше, но неочаквано очите й се наляха със сълзи — не толкова от срам, колкото от изненада. Обърна се, облегна се с ръка на писалището, наведе глава и се разплака.

—  Защо плачете, Антоанет? — попита я нежно той и се наведе над нея. — Нима познавате толкова малко живота? Май казахте, че ме обичате. Искате ли да забравя за всичко това и да продължим както досега? Аз, разбира се, мога, стига да го можете и вие.

Каупъруд знаеше, че тя го обича, че го желае. Антоанет трепереше, но го чу достатъчно ясно,

— Искате ли да е както досега? — повтори той след малко, та тя да се окопити.

— Оставете ме да си поплача! — успя да се съвземе тя дотолкова, че да го изрече доста бурно. — И аз не знам защо плача. Навярно понеже съм развълнувана. Моля, не ми обръщайте внимание.

— Антоанет! — повтори той. — Погледнете ме! Ще престанете ли?

—  О, не, не сега. Очите ми са подпухнали.

— Антоанет! Хайде, погледнете ме. — Каупъруд повдигна брадичката й. — Вижте, не съм толкова ужасен.

— О, — възкликна тя, когато очите й срещнаха отново неговите. — Аз…

Тя сложи ръце върху гърдите му, а той я загали по ръката и я притисна към себе си.

— Не съм толкова лош, Антоанет. Ние си приличаме. Обичате ли ме?

— О, да, да!

— И не ми се сърдите?

— Не. Но всичко е толкова странно.

Антоанет криеше лицето си.

— Целунете ме тогава.

Тя повдигна устни и го прегърна. Каупъруд я притисна още по-силно.