Тотален контрол

— Знаем, че е държала пистолета в ръцете си. Ако някой друг, с ръкавици, е стрелял, отпечатъците по дръжката ще бъдат леко размазани.

— Да. Записът е останал на местопрестъплението. Вероятно са я шантажирали с него, не споря. Сигурно е знаела, че е у тях, трябва да са й го пуснали, за да се увери, че го притежават. Въпросът е защо не го е взела със себе си, след като е наясно, че заради него може да изгние в затвора. Рей, всеки в подобно положение би направил всичко възможно, за да вземе проклетата касетка. Но не. Те са я пуснали, и то по една-единствена причина.

— За да я накиснат за убийствата — каза Джаксън и остави кафето си на масата.

— А може би за да не допуснат вниманието ни да се насочи другаде.

— И затова ти поиска изследването за нагар по ръцете на жертвите.

Сойър кимна.

— Исках да съм сигурен, че никой от тях не е стрелял. Може да е имало боричкане. Раните изглеждат смъртоносни, но как да сме сигурни, че са умрели веднага? Може да го е направил един от тримата и после да се е самоубил. Сидни губи разсъдък от страх и хвърля пистолета в канала… Не е това, Рей. Никой от тях не е стрелял.

Ще ти кажа и още една тайна — продължи Сойър след малко. — Ще хвана този кучи син, ако ще да ми струва още двайсет и пет години в Бюрото. А когато стане, ще научиш нещо наистина интересно.

— Какво?

— Че Сидни Арчър знае какво се е случило точно толкова, колкото ти и аз в момента. Тя загуби съпруга си, прости се с кариерата си, съществува сериозна вероятност да бъде съдена за убийство и още десетина други престъпления и да прекара остатъка от живота си в затвора. В момента е уплашена до смърт и бяга, за да се спаси, без да знае на кого да се довери. Всъщност Сидни Арчър е това, което в никакъв случай не би допуснал, че е, ако погледнеш уликите и доказателствения материал.

— Какво?

— Невинна, Рей.

— Наистина ли смяташ така?

— Не. Знам го. Ще ми се да знаех и нещо друго.

— Какво?

Сойър смачка цигарата и в същото време издиша последния облак дим.

— Кой всъщност е убил онези тримата.

Сойър се замисли._ Може би Сидни Арчър знае. Само че къде е тя?_

Двамата станаха и Джаксън сложи ръка на рамото на Сойър.

— Лий, пет пари не давам какви са шансовете на добрите и лошите в битката помежду им. Докато ти си в играта, аз съм с теб.

52.

Сидни огледа улицата през бинокъла и след това видя колко е часът. Здрачаваше се бързо. Поклати учудено глава. Възможно ли беше пратката на „Федерал Експрес“ да се е забавила заради лошото време? Снеговалежите по крайбрежието на Мейн бяха обилни и през нощта по пътищата често се образуваха поледици. Шофирането беше опасно. А къде бяха родителите й? Проблемът бе, че нямаше как да се свърже с тях, докато са на път. Сидни изтича до джипа, включи клетъчния телефон и взе от „Справки“ номера на „Федерал Експрес“. Даде на служителката имената на подателя и получателя и след малко получи отрицателен отговор.

— Искате да кажете, че няма такава пратка?

— Няма. Според документацията ни не сме получавали такава пратка.

— Но това е невъзможно! Вече трябваше да е тук! Сигурно има някаква грешка, моля проверете пак.

— Най-добре да се свържете с подателя — препоръчаха й учтиво. — Проверете дали пратката е предадена при нас.

Сидни затвори, взе телефонния номер на Джеф от чантата си в къщата, върна се в джипа и го набра. Вероятността да го завари у дома беше малка — не се съмняваше, че се е вслушал в предупреждението й, — но беше сигурна, че където и да е, ще се обажда, за да прослушва съобщенията на телефонния секретар. Ръцете й трепереха. Ами ако не беше успял да изпрати дискетата? Спомни си насочения към главата й пистолет в лимузината. Брофи и Голдман. Кръвта по дрехите й. За момент отпусна отчаяно глава върху волана, после се съвзе и набра номера.

Телефонът иззвъня, чу щракване и се приготви да чуе гласа на телефонния секретар, но вместо това някой каза:

— Ало?

Сидни си даде сметка, че това не е запис.

— Ало? — каза гласът пак.

След кратко колебание реши да говори:

— Джеф Фишер, ако обичате.

— Кой го търси?

— Аз… негова приятелка.

— Знаете ли къде е? Трябва да го намеря — каза гласът.

Косата на тила й настръхна.

— Кой сте вие.

— Сержант Роджърс от полицейски участък Александрия.

Сидни затвори.

В къщата на Джеф Фишер бяха настъпили сериозни промени. Преди всичко вътре не беше останал нито един компютър, нито една дискета с информация. Съседите бяха видели камиона на транспортната фирма посред бял ден, един от тях дори беше разговарял с товарачите. Всичко изглеждало напълно законно, Фишер не бил споменавал, че смята да се мести, но товарачите били абсолютно спокойни, описвали вещите, шегували се, дори направили почивка за по цигара. Едва след като си тръгнали, съседите започнали да се съмняват. Мъжът от най-близката къща влязъл, за да види какво става, и забелязал, че липсва само техниката. Тогава се обадил в полицията.