Тотален контрол

Сержант Роджърс се почеса по тила. Проблемът беше, че никой не знаеше къде е Джеф Фишер. Бяха го търсили на работното му място, при родителите му в Бостън, при приятелите му от квартала. Никой не го беше виждал от два дни. Малко по-късно сержант Роджърс се изненада още веднъж — оказа се, че Фишер е задържан в участъка заради шофиране в пияно състояние. Бяха му определили гаранция, бяха му съобщили датата на съдебното дело и го бяха освободили. Оттогава никой повече не го бе виждал.

Сидни изтича нагоре по стълбите, затръшна вратата на спалнята и я заключи. Грабна ловната пушка от леглото, зареди я и седна в ъгъла с лице към вратата. Към останалото се прибавяше и ужасната възможност Джеф да е пострадал заради нея.

Когато Франк Харди се обади, Сойър седеше зад бюрото си в централата на ФБР. Разказа му набързо за последните събития и накрая сподели заключението си, че Сидни Арчър не е убила Голдман, Брофи и Паркър.

— Може ли да е бил Джейсън Арчър? — попита Харди.

— Не виждам логика.

— Прав си. Едва ли би поел риска да се върне.

— Освен това не мисля, че би накиснал жена си за убийствата. — Сойър замълча за момент, докато размисли върху следващия си въпрос. — Някакви новини от „Ар Ти Джи“?

— Затова се обаждам. Президентът Алън Порчър не може да бъде открит за коментар. Голяма изненада. Естествено, официалният служител за връзки с обществеността отрича най-енергично всякакви намеци и обвинения.

— А какво става със сделката?

— Е, всъщност това е добрата новина. След последните събития с хората на „Ар Ти Джи“ „Сайбърком“ твърдо отива при „Трайтън Глоубъл“. По-късно днес ще има официална пресконференция. Искаш ли да дойдеш?

— Може би. Нейтън Гембъл сигурно е много щастлив.

— Точно така. Ще уредя да ви дадат пропуски, ако с Рей искате да присъствате на представлението. Ще бъде в централата на „Трайтън“.

Сойър се замисли за момент и каза:

— Мисля, че ще дойдем, Франк.

Сойър и Джаксън влязоха в залата, която въпреки огромните си размери беше препълнена.

— Дявол да го вземе, това трябва да е голямо събитие — отбеляза Джаксън, докато оглеждаше тълпата репортери, финансисти и индустриалци.

— Парите винаги са голямо събитие, Рей. — Сойър взе две чаши кафе от масата със закуски, подаде едната на Джаксън и се надигна на пръсти, за да види подиума.

— Търсите ли някого? — попита Франк Харди, който се появи зад гърба им.

Джаксън се усмихна.

— Аха. Търсим някой бедняк, само че май сме сгрешили мястото.

— Така е. Не можете да отречете обаче, че във въздуха витае някаква възбуда, нали?

Джаксън кимна и посочи репортерите.

— Наистина ли сливането на две компании е толкова интересна новина?

— Рей, в случая е нещо повече. В Америка едва ли има компания с по-голям потенциал от „Сайбърком“.

— Ако е така, защо се продават на „Трайтън“? — попита Джаксън.

— Защото „Трайтън“ разполага с милиардите, които са нужни за разработката, производството и маркетинга на новите им продукти. В резултат след година-две „Трайтън“ ще доминира пазарите както някога „Дженерал Мотърс“ или „Ай Би Ем“. Дори в по-голяма степен. Деветдесет процента от световната информация ще минава през техните продукти.

Сойър поклати глава и отпи глътка кафе.

— По дяволите, Франк — каза той, — какво ще стане с конкуренцията?

Харди се усмихна кисело.

— Е, това е капитализмът. Оцеляването на най-силните е законът на джунглата. Сигурно си гледал поредицата на „Нашънъл Джиографик“. Животните се изяждат едни други, за да оцелеят. Гледката не е приятна.

Харди погледна към малкия подиум, върху който беше поставена трибуна.

— Ще започват. Запазил съм места на предните редове. Елате.

Харди ги поведе през тълпата и след това минаха зад въжето, което ограждаше първите три реда пред трибуната. Сойър огледа насядалите. Куентин Роу също беше там. Днес беше облечен малко по-официално, но въпреки милионите си явно не си беше купил вратовръзка. Разговаряше оживено с трима мъже в строги сиви костюми, които вероятно бяха шефовете на „Сайбърком“.

Харди сякаш прочете мислите му.

— От ляво на дясно са изпълнителният директор, финансовият директор и директорът по производството на „Сайбърком“.

— Всички останали да вървят по дяволите — подхвърли Сойър.

Харди посочи към подиума. Появи се Нейтън Гембъл, елегантен и усмихнат, и зае мястото си зад трибуната. Залата притихна моментално, сякаш Мойсей бе слязъл от планината със скрижалите. Гембъл извади предварително написано слово и го зачете доста енергично. Сойър не чу по-голямата част. Наблюдаваше Куентин Роу. Младежът не откъсваше поглед от Гембъл. Изражението му, независимо дали го осъзнаваше, или не, не беше дружелюбно. Доколкото Сойър успя да улови същността на словото, ставаше дума за пари, много пари и още повече пари, които щяха да дойдат като следствие от разширяването на пазара. След блестящия финал — Сойър не можеше да не признае, че Гембъл го бива за речи — последваха бурни аплодисменти. След това на трибуната застана Куентин Роу. Двамата се разминаха и си размениха усмивки. Сойър не бе виждал нещо по-фалшиво дори и в третокласен филм.