Тотален контрол

Сидни се втурна към телефона, но изведнъж спря. Погледна слушалката, сякаш беше кобра, готова да забие отровните си зъби в ръката й. След като покойният Едуард Пейдж беше подслушвал телефона й, откъде можеше да е сигурна, че не го правят и други? Сигурен ли беше клетъчният телефон? Представи си хилядите електронни очи и уши, регистриращи и записващи всяко нейно движение. Мушна пейджъра си в чантата, като реши, че този начин за връзка е сравнително най-безопасен. Трябваше да й свърши работа. Прибра в чантата си и заредения пистолет и забърза към гаража. Дискетата беше в джоба й. Засега щеше да почака. В момента трябваше да свърши нещо по-важно.

Спря на паркинга на „Макдоналдс“. Влезе, поръча си закуска за вкъщи и отиде до телефонния автомат край тоалетната. Набра номера и огледа паркинга, за да види дали не я следят. Не забеляза нищо необичайно и това беше добре — агентите на ФБР би трябвало да са незабележими. Потрепери при мисълта за другите, които може би бяха по петите й.

Чу гласа на баща си. Минаха няколко минути, докато го успокои. Когато му каза какво иска, той отново избухна.

— Защо, по дяволите, искаш да направим това?

— Татко, моля те. Настоявам да заминете. С Ейми.

— Знаеш, че никога не ходим в Мейн по това време на годината.

Сидни отдалечи слушалката от устата си и въздъхна.

— Татко, нали прочете какво пише във вестника?

— Това са най-големите глупости, които някога съм виждал! Сид…

— Татко, изслушай ме, моля те. Не искам да споря. — Никога не бе повишавала тон на баща си. — Двамата замълчаха. — Току-що ме посетиха онези от ФБР — каза Сидни твърдо. — Джейсън е замесен в… нещо. Още не знам в какво точно. Ако обаче и половината от написаното е вярно… — Тя потрепери. — В самолета на връщане от Ню Орлиънс говорих с един човек. Казваше се Едуард Пейдж. Частен детектив. Разследваше нещо във връзка с Джейсън.

— Какво е разследвал? — попита Бил Патерсън с удивление.

— Не знам. Не искаше да ми каже.

— Намери го и го попитай. Длъжен е да ти каже.

— Не мога да го попитам, татко. Убиха го пет минути след като се разделихме.

Баща й не можа да реагира.

— Татко, моля те, отидете в къщата в Мейн. Веднага.

— Ще тръгнем след закуска — едва успя да промърмори Бил Патерсън. — Ще си взема ловната пушка за всеки случай.

Сидни въздъхна облекчено.

— Сидни, искам да дойдеш с нас.

Тя поклати глава.

— Не мога.

— Защо, по дяволите, да не можеш!? — избухна баща й отново. — Ще останеш съвсем сама! Ти си съпруга на Джейсън и нищо не ти гарантира, че не са решили да те очистят!

— ФБР ме наблюдава.

— Мислиш се за неуязвима ли? А не смяташ ли, че и онези от ФБР допускат грешки? Вразуми се, скъпа.

— Не мога да дойда с вас, татко. Предполагам, че не само ФБР се интересува от мен. Ако дойда с вас, те също ще дойдат. — Цялото й тяло потрепери, когато произнесе думите.

— Сидни, скъпа — чу го да преглъща, — виж какво, ще изпратим майка ти и Ейми, а аз ще дойда при теб.

— Не искам да намесвам и теб. Достатъчно е, че аз съм замесена. Освен това искам да си с Ейми и мама. Искам да защитаваш тях. Мога да се грижа за себе си.

— Никога не съм се съмнявал в теб, обаче… сега е малко по-различно, нали? След като тези хора вече са убили… — Не довърши. Мисълта, че би могъл да загуби дъщеря си, го накара да изтръпне.

— Татко, не се притеснявай. Имам пистолет. Отпред има хора на ФБР и те ме наблюдават непрекъснато. Ще ви се обаждам всеки ден.

— Сид…

— Не се тревожи, татко.

— Добре — каза Бил Патерсън след малко. — Но искам да се обаждаш по два пъти на ден.

— Добре, два пъти. Поздрави мама. Представям си как я е разстроила статията във вестника. Моля те, не й казвай за този разговор.

— Сид, майка ти не е глупачка. Как ще й обясня, че трябва да заминем за Мейн по това време на годината?

— Измисли нещо, моля те. И кажи на Ейми, че я обичам. Че аз и баща й я обичаме повече от всичко на света.

— Ще й кажа, скъпа — отвърна баща й тихо.

Сидни изяде сандвича си, докато шофираше към дома. Влезе в къщата тичешком и веднага седна пред компютъра на мъжа си. Бе съобразила да заключи вратата на стаята и да вземе със себе си клетъчния телефон, за да може да се обади в полицията, ако се наложи. Извади дискетата и пистолета и ги остави на бюрото пред себе си.

Включи компютъра и се вгледа в екрана на стартиращата се машина. Изведнъж се сепна. Цифрата, показваща свободното място на твърдия диск, бе намаляла — сега беше около 1,3 гигабайта. Вгледа се в последните три цифри и си спомни как се бе разстроила, когато бе включила компютъра миналия път, защото бяха съвпаднали с рождения ден на Джейсън. Не бяха същите. А как бе станало, след като оттогава не беше пипала компютъра?