Тотален контрол

— Казвам ви, че не знам — прекъсна го Сидни ядосано. — Помислих, че е Хенри, но не беше. Нямаше никой, така че затворих. — Изведнъж си даде сметка, че лъже ФБР, и пулсът й се ускори.

Сойър я изгледа уморено.

— Компютрите не лъжат, мисис Арчър. — Разбира се, историята с Райкър показваше за сетен път, че не е така. — Разговорът е продължил пет минути и това е регистрирано в централата.

— Баща ми вдигна слушалката в кухнята и дойде да ме повика. Вие двамата дойдохте горе-долу по същото време. Не допускате ли, че може да е забравил телефона отворен и да са минали пет минути? Защо не му се обадите, за да го попитате?

Сойър погледна телефона и се замисли за момент. Беше сигурен, че го лъже, но думите й звучаха правдоподобно. Беше забравил, че пред себе си има адвокат, при това опитен.

— Е, ще му се обадите ли? — настоя Сидни. — Сигурна съм, че си е у дома, защото говорих с него преди няколко минути. Последното, което ми каза, беше, че смята да съди ФБР и „Трайтън“.

— Може би ще говоря с него по-късно.

— Добре. Мина ми през ум, че е по-добре да го направите сега, за да не можете по-късно да ме обвините, че съм му казала какво да говори. — Сидни се вторачи в него. — И като стана дума за това, нека да приключим и с другите ви обвинения. Казахте, че съм се отървала от хората ви. Тъй като нямах представа, че някой ме следи, струва ми се невъзможно да съм се „отървала“. Таксито попадна в задръстване и се качих на метрото, за да не изпусна самолета. Не бях се качвала на метрото от години, така че обърках линиите и се наложи да се прехвърля. Не взех куфара си, защото не исках да го влача със себе си в метрото, още повече бързах, за да не изпусна самолета. Ако бях решила да остана в Ню Орлиънс, щях да се обадя да ми го изпратят. Ходила съм там много пъти и винаги съм се чувствала много добре. Стори ми се логично да се опитам да се поразсея там. Не че напоследък мисля кой знае колко логично. Лъснаха ми обувките. Това незаконно ли е? — Сидни погледна двамата мъже. — Надявам се да не ви се случи да погребвате свой близък, без дори да знаете къде е трупът му. — Захвърли вестника на пода гневно. — Мъжът, за когото става дума тук, не е моят съпруг. Знаете ли каква беше представата му за бурно преживяване? Да пече барбекю в задния двор през зимата! Най-безразсъдното нещо, което съм го виждала да прави, е да кара бързо, без да си е сложил предпазния колан. Просто не е възможно да има нещо общо с този самолет. Знам, че не ми вярвате, но в момента това просто не ме интересува. — Сидни стана и отиде до хладилника. — Трябваше да се махна някъде. Нужно ли е да ви обяснявам защо? — Гласът й се повиши до писък.

Сойър понечи да отговори, но Сидни го спря с жест.

— Прекарах в Ню Орлиънс един ден. Осъзнах, че няма начин да избягам от кошмара. Имам малка дъщеря, която се нуждае от мен. Аз също се нуждая от нея. Само тя ми остана. Разбирате ли? В състояние ли сте вие двамата изобщо да разберете каквото и да било!?

Очите й се насълзиха. Юмруците й започнаха да се свиват и отпускат. Дишаше учестено. Изведнъж седна. Рей Джаксън си играеше неспокойно с чашата.

— Мисис Арчър, и двамата с Лий имаме семейства — каза той. — Трудно ми е да си представя какво преживявате в момента. Моля ви, разберете, опитваме се да си вършим работата. Но много неща изглеждат необясними. Едно обаче е сигурно. Разби се пълен с хора самолет и този, който е отговорен за това, ще трябва да плати.

Сидни отново се изправи. Олюляваше се, сълзите й се стичаха свободно. Гласът й беше пронизителен, почти истеричен, очите й святкаха.

— Не ви ли минава през ум, че знам това? Отидох там… при този ад… Видях го. Видях всичко. Малката обувка… бебешката обувка… — Сидни простена и съкрушено се строполи на стола.

Джаксън стана, за да й донесе салфетка. Сойър въздъхна и улови ръката й. Бебешката обувка. Тази, която самият той бе държал, която го бе накарала да се просълзи. За първи път забеляза годежния пръстен на Сидни и брачната й халка. Беше сигурен, че ги е носила с гордост през цялото това време. Независимо дали Джейсън Арчър бе виновен, или не, до себе си имаше жена, която го обичаше и му вярваше. Сойър с изненада откри, че се надява да се окаже невинен въпреки многобройните улики, които сочеха друго. Не искаше Сидни да преживее ужаса на предателството. Сложи голямата си ръка върху рамото й и зашепна успокоителни думи. Опитваше се отчаяно да я върне към реалността. Усещаше конвулсиите на тялото й, страданието й. Реши, че е понесла достатъчно. Болката, която долавяше, не би могла да е фалшива. Независимо от всичко Сидни Арчър казваше истината или поне по-голямата част от нея.

Тя сякаш долови мислите му и в отговор стисна леко дланта му. Джаксън му подаде салфетката. Сойър не забеляза обезпокоеното изражение на лицето му. Начинът, по който се опитваше да я успокои, нежността, с която бе прегърнал раменете й, думите, които й шепнеше, явно не се нравеха на Рей.