Тотален контрол

— Чаша кафе, благодаря — каза Сойър, без да обръща внимание на тона й. Джаксън също кимна утвърдително.

Докато Сидни правеше кафето, Сойър я огледа внимателно. Немитата й руса коса бе прилепнала към главата, лицето й не бе гримирано, изглеждаше по-уморено и изпито от последния път, когато я бе видял. Дрехите висяха свободно по високото й тяло, но зелените й очи бяха все така хипнотизиращи. Видя лекото треперене на ръцете й, докато се занимаваше с чашите и чинийките. Бе ясно, че е на ръба на силите си. Не можеше да не се възхити на издръжливостта й при кошмара, който преживяваше всеки изминал ден. Но всичко си имаше граници. Очакваше скоро да научи докъде се простират нейните.

Сидни сложи чашите заедно със захарта и сметаната на поднос и извади от кутията малко сладки и понички. Сложи подноса в средата на кухненската маса.

— Хубави понички, благодаря — каза Сойър. — Между другото, винаги ли носите пистолет? — Погледна я изпитателно.

— Имаше няколко обира в квартала — отговори тя. — Преминах курс на обучение, а освен това и преди съм виждала оръжия. Баща ми и по-големият ми брат Кени бяха в морската пехота. И двамата са запалени ловци. Кени има голяма колекция ловни пушки. Когато бях малка, баща ми ме водеше да стреляме по панички и съм боравила с почти всички видове оръжия. Бива ме.

— Държите оръжието добре — каза Рей Джаксън и забеляза счупеното парче от дръжката. — Надявам се, че не сте го изпуснали, когато е бил зареден.

— Аз съм внимателна с оръжията, мистър Джаксън. Все пак оценявам загрижеността ви.

Джаксън огледа пистолета още веднъж, после го плъзна към нея заедно със заредения пълнител.

— Хубави патрони. Леки. Аз също използвам такива. Имат голяма спираща сила. В цевта все още има патрон — припомни й той.

— Ако пълнителят е изваден, не може да стреля. Никак не ми е приятно да го държа в къщата, особено когато Ейми е тук, въпреки че стои незареден и в заключена метална кутия.

— В такъв случай няма да ви е много полезен, ако дойдат крадци — каза Сойър между глътка кафе и хапка поничка.

— Само ако ме изненадат. Стремя се да не го допускам. — Беше смешно да го казва след днешната сутрин.

Сойър бутна чинията с понички настрана.

— Имате ли нещо против да ми обясните защо пътувахте до Ню Орлиънс?

Сидни вдигна вестника така, че да се види заглавието му.

— Защо? Да не би репортерите да очакват от вас още сензации? Между другото, благодаря, че унищожихте живота ми! — Тя ядно хвърли вестника върху масата и извърна лице. Левият й клепач затрепери и тя се улови за ръба на масата.

Сойър погледна вестника и поклати глава.

— Тук не виждам нищо, което да не е истина. Съпругът ви е заподозрян в кражба на поверителна фирмена информация. Отгоре на всичко, оказва се, че не е бил в самолета, в който е трябвало да бъде, и че този самолет се разбива в една царевична нива. Съпругът ви остава жив и здрав. — Сидни не отговори. Сойър протегна ръка през масата и докосна лакътя й. — Казах, че съпругът ви е жив и здрав, мисис Арчър. Както виждам, това не ви изненадва. Сега ще ми разкажете ли за Ню Орлиънс?

Тя се обърна бавно към него. Лицето й беше удивително спокойно.

— Твърдите, че е жив, нали? Тогава защо не ми кажете къде е?

— Смятах да ви задам същия въпрос.

Сидни впи пръсти в бедрото си.

— Не съм го виждала от онази сутрин.

Сойър се наведе към нея.

— Мисис Арчър, хайде да си спестим глупостите. След тайнствено телефонно обаждане заминавате за Ню Орлиънс, но първо присъствате на възпоменателна служба за съпруга ви, който се оказва жив и здрав… Слизате от таксито и се качвате на метрото, като зарязвате куфара си, отървавате се от хората ми и излитате на юг. Отсядате в хотел, в който, обзалагам се, е трябвало да се срещнете с мъжа си. Е? — Сидни Арчър дори не трепна. Сойър продължи: — На другия ден излизате на разходка и оставяте един добродушен стар негър да лъсне обувките ви. Този негър по една случайност е единственият от бранша, който отказва да вземе бакшиш. След това се обаждате по телефона и се връщате във Вашингтон. Как ще обясните всичко това?

Сидни се втренчи в Сойър.

— Споменахте тайнствено телефонно обаждане? Кой ви каза това?

Двамата агенти се спогледаха.

— Имаме източници, мисис Арчър. Освен това проверихме разговорите ви в телефонната централа.

Сидни кръстоса крака и се наклони напред.

— Имате предвид обаждането на Хенри Уортън?

Сойър я измери с очи спокойно.

— Твърдите, че говорихте с Уортън, така ли? — Не очакваше да се хване в такъв елементарен капан и не остана разочарован.

— Не, не твърдя. Някой е позвънил и е казал, че е Хенри Уортън.

— Вие разговаряхте с някого.

— Не съм.

Сойър въздъхна.

— Разговорът е регистриран. Продължил е близо пет минути. Какво стана, слушахте как някой диша?

— Не съм длъжна да търпя обидите ви. Разбирате ли?

— Добре, поднасям ви извиненията си. Кой се обади по телефона?

— Не знам.

Сойър се дръпна назад и стовари тежкия си юмрук върху масата. Сидни скочи на крака.

— Хайде да престанем, за бога…