Тръпка

При тази липса на видимост не смея да направя завъртане, така че се съсредоточавам върху изпъването при полета. След ужасното ми представяне на Лю Роше Оупън тренирах суперяко. Това беше шансът ми да се докажа пред спонсорите, а аз го проиграх. Сега всичко зависи от Британското. Тази година шампионатът се провежда тук, отчасти затова избрах да тренирам в този курорт.

Достигам до дъното и си поемам дъх. Оцелях. До следващия път. Адреналинът нахлува в тялото ми. Защо играта със смъртта ни кара да се чувстваме по-живи?

Мъглата е толкова гъста, че усещам вкуса ѝ в гърлото си, влажна и студена. С режещ звук на метал върху лед Дейл се паркира зад гърба ми. Не знаех, че се спуска след мен.

— Направо го заби този стейлфиш.

— Благодаря. Изненадана съм, че си го видял — преди това бяхме заедно на влека и го разпитвах какво да правя в тези условия.

— Ще си взема нещо за пиене — казва Дейл.

— И аз.

Стоим и надигаме бутилките с вода. Само Дейл може да изглежда добре в неоново оранжев гащеризон. Малки снежни мъниста се търкалят по плитчиците му.

— Какво тренираш днес — го питам.

— Работя върху инди-то11 — казва той.

— Само това ли? — Инди е хващане на борда отпред между краката със задната ръка, това е първият граб, който научих. Сигурно е първият граб, който научава всеки сноубордист.

Дейл се усмихва:

— Най-важен е стилът.

Един скиор прави последно завъртане и се приземява назад, доста впечатляващо при тази видимост. Саския изскача от мъглата и профучава край нас, следвана от нисък младеж с камуфлажно яке в зелено и сиво.

— Кой е този? — питам аз, защото който и да е, е доста добър.

— Жулиен Маре — казва Дейл.

Френският номер едно. Не се изненадвам.

Двамата със Саския изчезват в мъглата. След Лю Роше Оупън не съм разговаряла с нея, но човек няма как да я избегне в такъв малък курорт. Няколко пъти беше след мен на опашката на лифта и мислех, че ще ме заговори, но тя не се и опита. Дали има угризения за това, което направи? Няма никакви признаци, че съжалява.

Някой се приземява върху протегнатата си ръка и изкрещява от болка.

— Какъв ужас, днес падат като мухи — казва Дейл и се затичва през снежната стена да предупреди сноубордистите на върха.

Къртис е седнал наблизо и разговаря с една фотографка. Клетата жена, избрала е най-лошия ден за снимки. Увила се е цялата заради студа, виждат ѝ се само очите.

Дейл се връща, отварям уста да го разпитам за моето инди, но се приближава Хедър.

— Здрасти — казвам аз.

Хедър ми хвърля злобен поглед. Може и да е севернячка, но това е единственото общо помежду ни. Изглежда, не ме харесва. Тя се обръща към Дейл:

— Готов ли си да тръгваме?

— Още две спускания? — пита Дейл.

— Замръзвам — казва тя.

Нищо чудно, с това късо кожено якенце. Очевидно е дошла да гледа Дейл. Още не съм я видяла със сноуборд. Не разбирам какво прави в ски курорт, след като не кара нито ски, нито борд.

— До после. — Вдигам борда си.

Брент е седнал на снежния насип, говори си с една хубава японка, която се класира трета на Лю Роше Оупън. Кимвам им и закопчавам единия крак в автомата.

— Благодаря за хубавата нощ — му казах, когато преди два дни се събудих в леглото му на ледника. — Може ли да си остане между нас?

— Разбира се.

— Къртис няма ли…

— Ще му кажа да си мълчи.

Така че по време на закуската се държахме небрежно пред Саския — едва ли някой би познал какво сме правили само преди няколко часа.

Подозирах, че подробностите от нощта, която прекарахме заедно, бързо са обиколили целия курорт. Знам какви са момчетата, особено на неговата възраст. Но тайната усмивка, която ми хвърля от време на време, е единственият намек за интимността ни. Впечатлена съм от неговата дискретност. Изглежда, че и Къртис си е държал устата затворена.

Тръгвам надолу към влека. Хедър май е постигнала своето, защото Дейл премята раницата през рамо. Клетият Дейл. Винаги възникват проблеми, когато се свържеш с някого на такова място. Тази зима не искам да мисля за нищо, освен за сноуборда. Яж, спи, тренирай. Твърдо съм решена през следващите четири месеца да правя само това.

Докато чакам на влека, снегът ме брули отстрани. Няколко снежинки се промъкват във врата ми. Настръхвам и затягам велкрото на яката.

Тъкмо да се дръпна нагоре, Брент се мята до мен. Независимо от отвратителните условия, обичайната усмивка е разтеглена между трапчинките му.

След онази нощ няколко пъти се возихме заедно на влека, но разговорът остава в рамките на сноуборда. Не се чувстваме неловко, както често се случва след подобни еднократни преживявания, и той е изключително мил и сърдечен.

На влека слага ръката си върху моята.

— Искаш ли да останеш при мен тази нощ?

Поглеждам го изненадана. Мислех, че с онази нощ на ледника всичко е приключило. Но всъщност искам да остана при него. От тежките тренировки тялото ми е като пребито и имам нужда отново да усетя върху себе си топлите му ръце и устни.

Надявам се не мисли, че става дума за нещо повече.

Два часа по-късно натискам звънеца на вратата на дървената къщичка, която Брент ми посочи, докато се спускахме надолу. Вратата отваря Саския.