Тръпка

— Ето, готово. — Къртис плъзга ципа ми надолу.

Пламнала съм цялата, още повече че сестра му и Брент ни гледат, но Къртис никак не бърза да се отдръпне. Той грижовно отмята косите ми назад.

Това момче има невероятно въздействие върху мен. Не говоря само за това как изглежда, а как се държи. Тази хладна, самоуверена външност ме предизвиква да я разчупя и да видя какво се крие отдолу. Усещам, че дълбоко в душата си съвсем не е хладен. Там сигурно гори огън.

Спри се. Не мога да се хлъзгам в тази посока. Заложила съм всичко на настоящата зима. Ако не вляза в тройката, ще трябва да се откажа от сноуборда и да си намеря нормална работа.

Докато сядам до Брент, Саския ми хвърля любопитен поглед. Всеки път щом я видя, отново побеснявам. Ще се правя, че я няма.

Брент отпива от бутилката си, протегнал широко краката си.

— Мила, искаш ли нещо за пиене?

Изпъшквам.

— Не, повече няма да близна алкохол.

Показва ми бутилката. Кока-кола е.

— О-о — казвам аз, — и вода ми стига. — И си пълня чашата от каната на масата.

— Мене няма ли да ме попиташ? — казва Саския.

Брент отпива глътка кола сякаш не я е чул.

Това е доста любопитно. Просто я пренебрегна. Най-брутално. Защо? Да не би да е имало нещо между тях?

В очите ѝ се чете учудване. Очевидно не е свикнала да я пренебрегват. Става рязко от масата, краката на стола изскърцват по пода.

— Добре. Сама ще си взема.

Прикривам усмивката си, докато тя се отправя към бара. Брент също се усмихва.

Обикновено не съм така спокойна край толкова готин мъж, но той ужасно прилича на Барнзи. Същите жестове, същия акцент. Комфортно ми е с него, сякаш се познаваме от години.

Точно обратното на онова, което чувствам с Къртис.

— Хей, Сас — Къртис ме потупва по рамото.

Рязко обръщам глава.

— Как ме нарече?

Къртис се хили засрамен.

— Извинявай. Заради косата е. — Предлага ми червено вино. — Искаш ли малко?

— Не, благодаря, продължавам на вода. И още утре ще си боядисам косата розова. Не се шегувам.

Брент се подсмива.

— Загазил си, братле.

Саския се връща с празна чаша за вино. Без да каже дума, дръпва бутилката от ръката на Къртис, пълни чашата си и сяда.

Жената с престилката носи чинии с тартифлети9. Миризливо, лепкаво сирене и картофи с масло. Стомахът ми най-после се е успокоил и вече умирам от глад. Докато дъвча, грея пръстите си на огъня.

— Мила, на колко години беше, когато се захвана със сноуборда? — пита ме Къртис.

— На единайсет — казвам аз. — На изкуствената писта в Шефийлд. Не съм се пързаляла на истински сняг до шестнайсет. А ти?

— На пет.

— А аз на три — казва Саския, без да съм я питала. Имала е късмет. Затова е толкова добра.

— Обикаляхме с нашите целия свят — казва Къртис, — или поне планините. Майка е от Калифорния, още имаме роднини там, така че някои зими изкарвахме в Мамот.

Знам това, но не искам да разбира, че съм го проверявала онлайн.

— Мисля, че съм виждала майка ти и баща ти в стари видеоклипове на „Бъртън“, как се спускат по стръмни склонове в Аляска.

Къртис се усмихва.

— Наистина ли?

— Имал си много готино детство.

— Понякога ми идваше до гуша от постоянното местене.

Саския се прозява.

Обръщам се към Брент:

— А ти?

— На десет. Но карах скейтборд от шест. Баща ми е строител и беше направил рампи в задния двор, където да се пързаляме с брат ми.

От лондонския му акцент ме напушва смях.

— Имахме няколко спонсора — добавя той, — брат ми беше много добър.

— Но ти предпочете сноуборда — казвам аз.

Той се ухилва:

— Можеш да летиш по-нависоко.

— Миналата година за първи път ли беше на Британското? — пита ме Къртис.

— Да. Класирах се и предишната година, но си скапах коляното точно преди състезанието.

Саския се навежда напред.

— Какво стана?

— Странична връзка — звучи ми като признание за слабост, — но сега коляното ми е екстра.

Няма да ѝ разказвам как работех по осемдесет часа седмично, за да платя за физиотерапията и да спестявам за следващия сезон.

— Преди няколко години Саския скъса предна кръстна връзка — казва Къртис.

Тя рязко обръща глава към него.

Това е доста сериозна травма. Изчаквам, надявайки се да чуя подробностите.

Той може би забелязва как го гледа, защото се отпуска назад:

— Тази игра е като махало, или поне аз така го виждам. Можеш само да се надяваш, че издигането нагоре ще е по-нависоко, отколкото спускането надолу.

Другите гости вече са си отишли, само жената, която сервира храната, се върти около бара. Клетата, изглежда каталясала. Това чувство ми е познато от летата, когато работех в бара до четири сутринта и дремвах само за час-два, преди да започна дневната смяна.

Понижавам глас:

— Мисля, че иска да побързаме, за да може да си ходи.

Довършваме вечерята и тя светкавично събира чиниите. Посочва ни спалните надолу по коридора. Всеки е в отделна стая.

— Хей, Мила — казва Къртис тихо точно когато влизам в моята, — ако измръзнеш през нощта, знаеш къде да дойдеш.

Саския се обръща и го поглежда със странно изражение.

— Мисля, че моето легло ще ти се стори по-топло от неговото — обажда се Брент от съседната врата.

Втурвам се в стаята, преди лицето ми да е пламнало.