Тръпка

— Откъде знаеш, че сестра ми е мъртва — крещи Къртис. — Ти ли я уби?

Гледа Дейл с такъв зверски поглед, сякаш наистина вярва, че може да го е направил.

Позната тежест притиска гърдите ми.

Не беше Дейл. Аз бях. Аз я убих.

Толкова исках да спечеля, че бях готова на всичко, за да го постигна. През тези години го проигравах милиони пъти в съзнанието си и всеки път стигах до същото заключение. Моите действия причиниха смъртта ѝ.

Това, което сторих, ме отвращава, но ако изпадна в същата ситуация, дали ще реагирам по друг начин? Съмнявам се.

Дейл се блъска в мен и ме връща в настоящето. Залюлявам се и падам върху масата, той се стоварва отгоре ми. Замаяна съм от уискито и не мога да реагирам бързо. Брент издърпва Дейл за качулката на якето. Разнася се звук на разпрано.

Дейл псува и притиска Брент върху камината.

— Добре, ето сега те питам. Спал ли си с жена ми?

Макар че вече не прилича на викинг, Дейл продължава да се държи като викинг. Дъхът ми спира. Кажи „не“, Брент, дори и да си спал, кажи „не“, иначе ще те размаже.

— Не — казва Брент.

Дейл присвива очи и се обръща отново към Къртис.

— Колкото до теб, сестра ти беше извън всякакъв контрол. Смятам, че ти си я убил. Признай го. Беше ти писнало от нея. Както и на всички нас.

Къртис изстрелва още едно кроше. Дейл се навежда и юмрукът на Къртис се плъзга по рамото му. Върху лицето на Къртис избиват червени петна. Никога не съм го виждала толкова ядосан.

Гневът му ме кара да се замисля. Може би вината за смъртта на Саския не е само моя. Дали не я е ударил? Не мога да си го представя, защото винаги я защитаваше, но може да му е кипнало. Всеки си има точка на кипене. Дори и Къртис.

Къртис и Дейл продължават да подскачат, да приклякват, всеки иска да се докопа до другия, столове и чаши хвърчат на пода.

Хедър обхваща главата си с ръце.

— Спрете!

Брент хваща Дейл за рамото.

— Дай по-кротко.

Дейл го удря в корема. Започва масова тупаница, а аз твърде ясно си спомням какво се случи, когато тези тримата се биха за последно.

Трябва да ги спра, преди някой да пострада, но какво да направя? Не мога да извикам полиция.

Къртис отново се приближава към Дейл. Надявайки се, че няма да ме удари, заставам пред Дейл.

— Спри!

Тялото на Къртис се блъска в моето.

— Кутията на Пандора — казвам аз, — сякаш някой нарочно се опитва да ви сбие. Не се поддавайте.

Къртис е стиснал челюсти, очите му горят. Десетина секунди стоят настръхнали един срещу друг, после той неохотно кимва с глава. Пронизвайки Дейл с поглед, се отправя към стола си. Дейл продължава да мърмори, но също си отива на мястото. Всички се съвземаме и си поемаме дъх.

— Трябва да обсъдим кой може да е написал онези бележки — казвам аз, — защото който и да го е направил, ни познава доста добре.

— Чакай малко — отвръща Брент.

— Не казвам, че всичко е вярно — отбелязвам аз — Искам само да кажа…

Къртис ме прекъсва.

— Права е. Мисля, че само седем души са могли да го направят. Едната загуби ръцете и краката си. Другата изчезна преди десет години и вече е обявена за мъртва. Оставаме само ние петимата.

Думите му увисват във въздуха. Всички нервно се оглеждаме наоколо.

— Някой чувал ли се е с Одет? — пита Дейл.

Под масата с всичка сила забивам нокти в дланите си. Той гледа към мен, затова клатя глава отрицателно. Съзнателно не съм правила опити да я проверявам в Гугъл. Така мога да се преструвам, че се е оправила по някакъв фантастичен начин. Или поне, че донякъде е възвърнала движението на крайниците си. Защото ако не е…

— Миналата седмица я потърсих по фейстайм — казва Къртис.

Рязко се обръщам към него:

— Поддържате връзка?

— Не точно. Един или два пъти, след като се махнахме оттук.

— Тя ми каза да се разкарам — казвам аз, — че не иска повече да ме види.

— Не го приемай лично — отвръща Къртис. — Тогава и на мен ми каза същото. Изчаках да мине доста време, преди да ѝ се обадя.

Подготвям се вътрешно.

— Е, как е тя?

Тъгата в очите му ми казва всичко, което искам да знам.

— Още е в инвалидна количка. Може да движи ръцете си, но съвсем малко. Мислех да отида да я видя преди или след нашето събиране, в зависимост от това къде се намира в момента. Но тя отказа.

Хедър става:

— Защо седим тук? Искам да се махна оттук.

Тя поглежда към Дейл, сякаш може с магическа пръчка да я транспортира до курорта през петнайсетте километра от лед и скали, в абсолютната тъмнина.

— Никъде няма да ходим тази нощ — тросва се той. — Трябва да чакаме до сутринта.

Тя ни оглежда за потвърждение.

— Повярвай ми — казва Къртис, — ако имаше начин, отдавна щях да съм се махнал.

Подкрепям го:

— Твърде опасно е да се движим в тъмнината. В леда е пълно с пукнатини.

Хедър сяда с неохота. Отново настъпва тишина. Брент изсипва остатъка от уискито в чашата си и я обръща. Вдигам една обърната бутилка от бира. Върху масата има бирена локва, но после ще се тревожа за това.

Хедър сграбчва ръката на Дейл толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляват:

— Кой би направил това?

Изглежда, никой не иска да изрече очевидното.