Тръпка

— Може ли да си представите, че се спускахме без каски — казва Брент.

— Не и аз — отвръща Къртис.

— И какво размазване падаше — казва Брент, — имали сме късмет, че ни се размина.

Някои от нас не бяха такива късметлии, но сега няма да мисля за това. Така или иначе каската няма да те спре да си счупиш врата.

— Видяхте ли онзи пич от Норвегия, дето направи обратно 540°6 с превключване? — пита Дейл.

— Не съм — казвам аз, — какво е това?

Дейл беше майстор на стила и обичах да обсъждам с него различните скокове и трикове.

Той оставя чашата си:

— Същото е като на 720°, но после минаваш на задна. Представи си, че стопираш ротацията във въздуха и се завърташ в обратната посока. Дяволски трудно е. Опитай и ще видиш. — Той качва стола си на съседната маса и се покатерва върху него.

Обичам ги тези момчета. Когато излизам с колегите от фитнеса, си говорим само за Нетфликс. Може да не съм се виждала с тази тайфа цели десет години, но имам много повече общо с тях, отколкото с когото и да било на света.

Човек не става професионален спортист заради парите, особено в такъв рисков спорт като нашия. Никога няма да забогатееш като фристайл сноубордист, освен ако не си Шон Уайт. Не, правиш го от страст към спорта. Прекарваш всяка минута от живота си да тренираш, да мислиш за него, да го сънуваш. Никой от нас не е професионалист, или поне вече не, но не сме загубили страстта си.

Дейл полита от стола и се завърта първо в едната, после в другата посока, преди да се приземи.

— Не-е-е — казва Къртис, — трябва да извъртиш едно пълно на обратно, иначе е само имитация.

Дейл го стрелка с очи.

— Дай аз да опитам. — Брент се покатерва на стола и скача.

Нещо трепва в мен:

— Мой ред е.

Хедър завърта очи, но аз се чувствам отново на двайсет. Докато се покатервам, столът се разклаща. Скачам във въздуха. Хоп. Приземявам се тромаво. От години не съм скачала от нещо по-високо от моя „СтеърМастър“.

— Трябва ни повече въздух7. — Погледът на Дейл се спира върху един дънер, пригоден за маса. Довлича по-малка маса, качва я върху дънера и слага стола върху нея. Постройката опасно се клати, но той се покатерва на върха. Брент я задържа в последния момент. Дейл скача нависоко и почти се блъска в нашата маса, преди да се просне на пода.

— Стига — казва Къртис, — престанете с тези глупости.

Дейл се изправя, разтривайки рамото си:

— Какъв ти е проблемът?

— Някой ми открадна телефона и компютъра, това ми е проблемът.

— Отпусни се малко.

Къртис се изпъва на облегалката на стола:

— Върни ми нещата и ще се отпусна.

Двамата с Дейл забиват погледи един в друг. Виждам празната чаша от уиски до чинията на Къртис. Не бях забелязала, че пие.

— Никак не си се променил — казва Дейл. — Досаден си до смърт. Знаех си, че не биваше да идвам.

— Защо дойде тогава? — казва Къртис.

Дейл кима към Хедър:

— Тя искаше.

Наистина ли? Поглеждам към нея. Защо ще иска да дойде? Винаги съм смятала, че мрази това място.

— И за да отговоря на предишния ти въпрос — казва Дейл, — не, не съм спал с проклетата ти сестра.

Къртис се надига:

— Само на един човек е позволено да обижда сестра ми и това съм аз. Но за разлика от теб, избирам да не го правя, защото имам някакво уважение.

Настъпва напрегната тишина.

Настроението тук се променя по-бързо и от времето.

10

Десет години по-рано

Брент и Къртис седят срещу мен. Вятърът доста се засили и нашата малка кабинка се люшка напред-назад. Изохквам и притискам корема си.

— Само не повръщай върху новата ми пейка — казва Брент със силния си лондонски акцент.

— Да, трябва да внимаваш, когато е наблизо — казва Къртис, — вчера ми съсипа грейката.

Поглеждам към крачола на Къртис. Има разпрано. Това е нова грейка. Тъй като напрежението от състезанието е отминало, двамата са усмихнати до уши. Има си причина. Къртис стана трети, Брент — пети. Добро представяне за британските момчета.

Нов порив на вятъра подхваща кабината и всичко в стомаха ми се надига. Вонята на застоял цигарен дим също не помага — който се е возил преди нас, не е уважил табелката „Пушенето забранено“.

Качих се тук, за да се пусна един-два пъти и да си изкарам яда. Слава богу, че двамата скочиха в кабината с мен, за да спра да се тормозя за днешния огромен превал. Така или иначе, когато сините очи на Къртис са насочени към мен, ми е трудно да мисля.

— Защо не останахте долу да празнувате? — казвам аз.

— Винаги правя едно-две пускания след състезание, за да се отпусна. — Къртис поглежда към Брент. — А Брент го преследваше онази швейцарка от снощи. Трябваше да се измъкне.

Усмихвам се и обръщам поглед към сноубордовете, изправени зад прозореца. Бордът на Брент е така облепен със стикерите на спонсорите му, че не мога да различа точно кой модел е. Някакъв „Бъртън“. Предполагам, че е моделът на Шон Уайт. Ако продължава да се пуска толкова силно, догодина „Бъртън“ може да пусне нов модел, „Брент Бакши“.

Кимам към стикера на „Смаш“.

— Наистина ли пиеш тая гадост?

— Защо? Искаш ли една? — Брент рови из раницата си и изважда лъскава оранжева кутийка, отваря я и ми я подава.