Тръпка

— С какво да помогна? — Не съм голяма готвачка. Опитвам се да се храня здравословно, но най-често ям сурови неща, за да не се налага да готвя.

Хедър ми подава дървена лъжица и сочи към тенджерата.

— Стой тук и бъркай.

Носи се като вихрушка, върти се и отваря шкафовете напосоки. Как успява да се движи толкова бързо с тези токчета? Последния път, когато бях с токчета, бях на седем или осем, нагласена за някакво тържество. Навехнах си глезена, не можах да участвам в гимнастическия турнир и се заклех никога повече да не слагам токчета.

Умирам от глад. Надничам през рамото ѝ с надеждата да намеря нещо за хапване, но шкафовете са празни с изключение на някои основни храни. Рекламният хладилник също е празен. Логично е. Ще зареждат другия месец, преди откриването на сезона.

— С какво се занимаваш напоследък? — питам я аз, като се старая да запазя неутрален тон.

— С Дейл сме спортни агенти — казва тя. — Взех си адвокатския лиценз и след като се оженихме, създадохме собствена агенция.

— Еха! Впечатляващо.

Разговорът застива. Никога не съм знаела какво да си говоря с нея. Тя почти не се качваше на сноуборда и всъщност имах много повече общо с Дейл. Жени като Хедър ме карат да се чувствам несигурна. Косата, гримът, усилията да изглеждат добре през цялото време. Тя е точно това, което се очаква от една жена, поне според традиционните представи.

А аз не съм. Аз съм като някаква мъжкарана, която още не е пораснала. До ден-днешен. И макар че се преструвам, че не ми пука как изглеждам, дълбоко в себе си ми пука. Дори се притеснявам.

Притеснявам се, че отблъсквам мъжете, че не съм достатъчно женствена. Затова още съм сама.

Хедър рови в хладилника. Никога няма да има подходящ момент да я попитам дали е изневерила на Дейл, затова е по-добре сега:

— Опитвам се да проумея кой е написал онези неща в кутията. Чудех се за теб и Брент.

Хедър се напряга, с маруля в едната ръка и краставица в другата. Проверява коридора и се обръща към мен.

— Какво точно се чудиш? — Тонът ѝ е леден.

— Спала ли си с него?

Очите ѝ светват:

— Ти спала ли си с Дейл?

— Разбира се, че не. — Макар че се бяхме целували. Но се надявам никога да не се разбере, защото не се гордея с това. — Кажи де.

— Не — трудно ѝ е да издържи погледа ми.

— Не ти вярвам — казвам аз.

Момчетата сигурно са запалили камината, защото миризмата на дим сега е по-силна.

— Мисли каквото искаш. — Хедър отваря един горен шкаф и изважда пет чинии.

— Няма значение — казвам аз. — Ще питам Брент.

Тя сервира храната в пълно мълчание, изоставила е марулята и краставицата самотни на плота. Днес за втори път усещам, че лъже.

Докато внасям чиниите, димът засяда в гърлото ми. Ресторантът е точно както си го спомням. Тъмна, дървена ламперия, с оголени греди на тавана. Волски кожи на пода и черно-бели снимки по стените. Пламъците светят в огромната камина, над нея е окачена препарирана еленска глава. На полицата цъка познат часовник, лицето му е пожълтяло от старост.

От полилеите, които висят ниско над масите, струи мъждива светлина. Би трябвало да е уютно, но в момента има твърде много сенчести ъгли, за да ми харесва.

Брент и Дейл разговарят на масата, която е най-близо до огъня. Слагам чиниите с облекчение, че са се успокоили. Дейл продължава с уискито и до първата бутилката „Джак Даниелс“ има втора.

— Вече сте изпили една бутилка? — казвам аз.

— Безплатен бар — хили се Брент — Какво му е лошото?

Взимам няколко чаши от бара и си наливам едно, макар да знам, че не бива, и примигвам през задимения въздух, за да огледам наоколо. По стените виси антична планинарска екипировка: стари очила за сняг, скоби с шипове, много износени обувки за катерене.

Ръждясала брадва за лед. Заради страховитите си върхове през зимата Лю Роше е популярна дестинация за катерачите по лед. Опипвам острието на брадвата, още е дяволски остро.

Къртис е коленичил край огъня, рови се из купчината с дърва.

— Какво правиш? — казвам аз.

— Търся телефоните.

— Вече проверих там — казва Дейл.

Къртис продължава да рови. От пушека очите ми се насълзяват.

Хедър идва с останалите чинии.

— Трябва да си намеря лаптопа.

— Ще млъкнеш ли с този лаптоп — просъсква Дейл.

Хедър винаги ми е правила впечатление на силна жена. Тогава ми се струваше, че в отношенията им тя взима връх, но разположението на силите май се е променило.

Сядам до Брент. Столовете са облечени с пухкава овча кожа. Искам да обвия колената си с нея, но тя е закована.

— Какво ще кажете за четворната тапа 1800°5 на Били Морган — казва Брент, докато се храним.

— Видях го в Ютюб — казвам аз и вътрешно му благодаря, че прави усилие да разведри атмосферата.

Дейл кима:

— Сега някакъв японец направи за първи път четворна тапа 1980°.

— Пълна лудост — казвам аз. — Колко е това, пет пълни завъртания?

— Пет и половина — поправя ме Дейл, — сноубордът много се е развил.

Хедър поглежда часовника сякаш брои минутите, когато ще може да се махне оттук. Къртис също е нащрек, но яденето и алкохолът стоплят стомаха, а пламъците сгряват лицето ми и аз започвам да се отпускам.