Тръпка

Примигвам. Тактичността не е сред силните му страни.

Дейл прави крачка към нея:

— Не е длъжна да отговаря на този въпрос.

Двамата се гледат в очите. Дейл е малко по-висок, към един и осемдесет и пет, твърде висок за сноубордист. Къртис е по-як в раменете.

— Може би сега ще ме попиташ, дали съм спал със Саския? — казва Дейл.

— Спал ли си? — казва Къртис.

— Ти спал ли си? — отвръща му Дейл.

Къртис го сграбчва за раменете и го повлича заднешком по платформата. Няколко метра по-нататък платформата свършва и земята рязко се спуска надолу в тъмното. Само тънка метална бариера ги дели от урвата.

С Брент хукваме след тях. Ледени висулки като ножове висят от покрива над нас. Моля се да не се откъснат точно в този момент. Брент посяга към Дейл, аз заставам зад Къртис. Когато е толкова бесен, е опасно да го доближаваш. На теория знам какво да правя. Когато големият ти брат е ръгбист, самозащитата е въпрос на оцеляване. Освен това работих няколко години като пазач на вратата на един нощен клуб, когато зарязах сноуборда.

Надявайки се, че ще си спомня как се прави, премятам дясната си ръка през врата на Къртис, а лявата подлагам под главата, за да го задуша. Щом усещам, че започва да се предава, отпускам хватката. Къртис се обръща към мен едновременно шокиран и разгневен.

Дейл се изтръгва от ръцете на Брент и казва:

— Ти по-добре внимавай. В момента не си ми много драг.

Очите му святкат, оправя якето си и се връща при Хедър.

— Трябва да запазим спокойствие и да разберем какво става — задъхано казвам аз.

— Ами ски гардеробите — пита Къртис, — всички ли бяха отворени?

— Всичките с изключение на един — казва Дейл.

— Да се опитаме да го отворим — предлага Къртис.

Мятам през рамо малката раница и вдигам чантата си. Не са тежки като за две нощи. Искам багажът ми да е с мен, за да мога да го наблюдавам. Останалите също вдигат чантите си и повличаме всичко нагоре по стълбите.

Гардеробите са номерирани. Общо сто на брой, боядисани в красиви пастелни цветове. Ключовете им висят в ключалките. Отварям няколко врати и надничам вътре. По-нататък Къртис прави същото.

— Ние вече ги прегледахме — казва Хедър.

Стигаме до гардероба, на който няма ключ. Брент дърпа вратата.

— Имам отвертка — казва Къртис.

— Дай ми минута. — Брент вади връзка ключове от джоба си. Наблюдаваме го как измъква ключовете от телената халка и изправя телта. После бърника с нея в ключалката и я вади, за да промени формата ѝ.

Дейл отива към главния изход и сякаш се готви да го отвори.

Не. Моля те, недей. Точно в момента няма да понеса този звук. Рано или късно ще трябва отново да отворим вратата и да излезем навън, но в момента съм на нокти и ми трябва време да се успокоя.

Дейл се подхлъзва и се подпира на стената, за да не падне.

— Мамка му, подът е мокър.

Наистина, по пода има мокри петна, които водят към изхода.

— Това следи от стъпки ли са? — питам аз.

— Така изглежда — казва Къртис мрачно. — Някой излизал ли е навън?

Мълчание. Но ако са излизали, обувките им ще са мокри. Опитвам се да ги огледам, без да ме забележат. Въобразявам ли си, или върховете на обувките на Брент изглеждат по-тъмни?

— Ето, готово — казва Брент и измъква телта от ключалката.

Впечатляващо, но той винаги е бил много сръчен.

Всички се скупчваме, докато отваряме вратата, но гардеробът е празен. Къртис, който е най-близо, го оглежда повторно, сякаш изведнъж му е хрумнало нещо, и се обръща рязко да огледа лицата ни. Да не би да мисли, че Брент твърде лесно отвори вратата?

— Къде са ни телефоните? — казва Дейл.

— Ти ми кажи — отвръща Къртис.

Напрягам се. Тези двамата май пак ще се хванат за гушите.

— Не може ли най-после да ядем? — пита Брент.

Къртис се обръща към него.

— Първо трябва да намерим телефоните.

— Знам, но умирам от глад.

Къртис повишава тон:

— Даваш ли си сметка къде сме? Лифтът не работи, не можем да се свържем с никого. Не можем да намерим телефоните, тук сме като в капан.

— И аз съм гладна — присъединявам се аз. — Не може ли да обсъдим всичко по време на вечерята? — Храната може да разреди малко алкохола и да започна да мисля по-ясно.

Хедър ни гледа невярваща.

— Как можете да мислите за ядене, докато някой ни погажда този номер?

— Какъв е смисълът хем да сме стресирани, хем да сме гладни — казвам аз.

Къртис грабва чантите си и поема към ресторанта. Останалите се забързваме след него. Когато влизаме, той вече е на бара, инспектира счупената камера на пода. Струпваме багажа на пода.

Хедър кима към дамската си чанта.

— Дръж я под око, моля те — казва тя на Дейл и се понася към кухнята.

Хвърлям още един поглед към обувките на Брент.

— Обувките ти май са мокри — казвам му тихо.

Брент поглежда надолу:

— Сигурно е от уискито.

— Сигурно.

— Ще видя дали мога да запаля огъня — казва той и се запътва към камината.

Мисля, че мога да запаля огън не по-зле от всеки от тях, но искам да попитам Хедър за Брент, затова отивам в кухнята.

От миризмата на домати и подправки коремът ми започва да къркори. Хедър наднича в тенджерите и включва котлоните.