Тръпка

Сигурно трябва да съм им благодарна за загрижеността, но не съм. Бясна съм. Не мога да понасям идеята, че само защото съм жена, съм някаква слабачка, която има нужда от защита. Сега съм толкова силна, колкото бях и тогава — даже ръцете ми са по-силни, макар че краката ми са по-слаби — и ако някой се опита да ме нападне, ще срещне сериозна съпротива.

Отварям уста да го кажа. Но виждам напрежението в челюстите на Къртис. Също и на Брент. А те не се плашат лесно. Представям си дългите пусти коридори. По-добре да бъда предпазлива.

— Защо и двамата не останете с мен?

Къртис кима:

— Да се срещнем тук след колко? Двайсет минути?

Дейл проверява часовника си:

— Окей.

— Вие тръгнете натам — казва му Къртис и сочи наляво. — Ние ще тръгнем насам. Вие огледайте долния етаж, ние ще огледаме този.

— Ти ли командваш? — пита Дейл.

Къртис не му отговаря. Всъщност винаги той е бил босът — макар че обикновено не го слушам.

Дейл дръпва Хедър за ръката и тръгват по коридора.

— Проверете ски гардеробите — извиква Къртис след тях, — и се оглеждайте за стационарен кабел.

Ние тръгваме в обратната посока. Естествено, Къртис води. И преди малко, като обикаляхме, беше страшно, но сега е още по-зловещо. През ски сезона сградата е съвсем различна, кънти от дрънкането на щеки и от гласовете на зимните посетители. Тази вечер е твърде празно. Твърде тихо.

За какво са му притрябвали на някого нашите телефони? Не знам кое е по-плашещо — да ги е взел напълно непознат човек, или да ги е взел някой от тези момчета, които си мисля, че познавам. Или поне — познавах някога.

Първата врата вдясно са тоалетните.

— Да проверя ли дамската? — казвам аз.

Къртис бута вратата:

— Заедно ще я проверим.

Има четири кабинки. Всичките са затворени. Надничам под вратите. Ако видя чифт крака…

Тряс. Сърцето ми подскача, но това е Къртис, който рита вратите една след друга. Няма никого. Разбира се, че няма. Брент рови в коша за хартиени кърпи.

По същия начин проверяваме мъжките тоалетни. Усещам леден повей покрай врата и забелязвам, че малкият прозорец е леко открехнат. Повдигам се на пръсти и надничам. Представям си как някаква ръка пуска телефоните ни, един по един, през отвора в тъмнината. Ако е така, телефоните ни са загубени завинаги, защото тази част на сградата гледа към скалите. Но защо някой би го направил?

— Преди малко беше ли отворен? — питам Къртис.

Той псува и затваря прозореца с трясък.

— Не забелязах.

— И аз — казва Брент.

Съседната врата е килерът на чистачите и вони на белина. Ровим се из камарата хартиени кърпи и пликчета със сапун за автоматите. И купища тоалетна хартия. Проверявам всяко руло.

По-скоро бих умряла, отколкото да си го призная, но се радвам, че тези двамата са с мен. Особено Брент, защото Къртис ми влияе по особен начин и леко се разтрепервам, когато е наблизо.

Коридорът завива. Има врати и от двете страни, но всички са заключени. Напрягам се, когато минаваме покрай тях, очаквайки някой да изскочи.

— Какво мислиш, че има зад тях? — пита Брент, докато пробва последната.

— Може би офиси — казва Къртис, — или складови помещения.

Стигаме края на коридора.

— Тук няма нищо — казвам аз, докато се връщаме обратно. — Какво ли има отвън?

— Много е тъмно, за да видим каквото и да било — казва Къртис.

— Помниш ли какво имаше там — казвам аз, — май бяха два гаража за снегорини.

От най-големите. Машините, които обработват снега, са гигантски.

— Мисля, че бяха три — казва Къртис.

— В началото на влека имаше шатра — добавя Брент — и павилион.

— И място за почивка — казва Къртис, — с шезлонги. Трябва да има и барака или нещо подобно, където прибират шезлонгите.

Връщаме се в залата. Хедър и Дейл още ги няма. Долният стаж ми изглеждаше доста по-просторен от този.

Къртис затваря вратата зад нас и понижава глас.

— Мисля, че Дейл и Хедър стоят зад всичко това?

Зяпвам го, учудена:

— Защо?

— Нямам представа.

— Не мисля, че са те — казвам аз. — Хедър ми се стори доста изплашена.

— Или просто е добра актриса? — Къртис поглежда към Брент.

Брент повдига рамене:

— Не питай мен.

Къртис понечва да ритне вратата.

— Някой си играе с нас и това въобще не ми харесва.

Брент си налива още един голям „Джак Даниелс“. Интересно ми е как двамата се справят с напрежението. Брент се налива, Къртис става все по-бесен.

— Мила, искаш ли едно? — пита Брент.

И това е всичко, което ми се предлага, а с такава носталгия очаквах нашето събиране. Въздишам:

— Добре, налей ми.

Къртис докосва ръката ми:

— Мила.

Усещането за дежавю ме сварва неподготвена. Една нощ преди десет години Къртис ме помоли да спра да пия и трябваше да го послушам, но не го направих.

Точно както сега.

Подавам чашата си. Брент май е по-неспокоен, отколкото показва, защото ръката му трепва и разплисква уиски върху ръката ми. Облизвам лепкавото питие от пръстите си и обръщам чашата.

Мисля, че Къртис е забелязал трепването, защото се взира в Брент, сякаш иска да прецени на какво е способен.

Но Брент не е човекът, който му трябва.

8

Десет години по-рано