Тръпка

Дейл и Брент седят малко по-нататък на бара. Докато приготвя моята поръчка, барманката си приказва с тях. Облечена е с къса черна рокличка и ботушки с остри токчета и двамата оглеждат краката ѝ. Тя е дребничка и много хубава — дълга, тъмна коса, силен грим. Чувам силния ѝ нюкасълски акцент, по-силен е от моя, и веднага я харесвам. Севернячка като мен.

Дейл казва нещо, което я кара да завърти очи. Тя му отвръща и той навежда глава, все едно се е засрамил. Брент се смее и го потупва по гърба.

Барманката ми носи поръчката. Мъчно ми е за нея, да я свалят всякакви типове, вечер след вечер, особено с такава фрапантна външност като Дейл, с неговите руси плитчици и многобройни обеци. Сигурно ѝ е дошло до гуша.

Обаче докато подрежда шотовете върху таблата, виждам, че тайно се усмихва, и разбирам, че съм сгрешила. Тя се закача с тях. И знае точно как да го прави.

— Готово — казва ми тя, — десет евро.

Колебая се. Питиетата по ски курортите струват цяло състояние и очаквах да е поне петдесет. Сигурно е сбъркала, Брент и Дейл са я разсеяли, но ако си замълча, ще ѝ удържат от заплатата.

— Не може да е толкова.

Раздразнение преминава през лицето ѝ.

— Не може, ама е.

Окей. Поне опитах. Подавам ѝ банкнота от десет евро.

Докато я прибира в касата, хвърля поглед към момчетата и отмята косата си по начин, който казва Не проявявам интерес.

Гледам, силно впечатлена, как Дейл се навежда през бара, навил ръкавите си, за да покаже обилно татуираните си ръце, и я извиква. Тя пак се усмихва на себе си и се прави, че не чува.

Никога не съм си играла така с мъжете. Даже не знам как се прави.

С червения си лакиран нокът тя посочва една от чашките и казва нещо, което не чувам.

— Моля?

— Това е водката.

Какво? В размътената ми глава се промъква ужасно подозрение. Саския не би направила това.

Нали?

7

В настоящето

Втурваме се по дългия, тъмен коридор. Кошът, в който оставихме телефоните, е празен.

— Кой ги е взел? — пита Къртис. Тонът му е заплашителен.

— Телефонът ми беше абсолютно нов — казва Хедър почти през сълзи. — И всичките ми бизнес контакти са там.

— Успокой се — казва Дейл, — ще го намерим.

Всички сме еднакво шокирани.

Оглеждам коридора и в двете посоки. Или някой от тях четиримата ги е взел, или в сградата има друг човек? Не мога да мисля трезво. Всичко това е напълно необяснимо. Вече усещам ефекта на уискито. На тези височини алкохолът те хваща бързо, а и не съм яла от часове.

— Може да установим, кой не е взел телефоните — казвам аз. — Кой от нас не е излизал от залата? Аз бях в тоалетната, преди да започнем играта.

— Забеляза ли дали телефоните са там? — пита Къртис.

Напрягам си мозъка:

— Не мога да си спомня.

— Отидох да донеса пиене — казва Дейл, — и аз не съм обърнал внимание. — Поглежда към Къртис. — Ти защо излезе?

— Да се обадя по телефона — казва Къртис, — и до тоалетната.

— На кого се обади? — питам го аз.

Къртис повдига вежди сякаш да каже, че не е моя работа.

— Е? — настоява Дейл.

— Какво общо има с това? — казва Къртис.

— Може и да има — казва Дейл.

Къртис ми хвърля гневен поглед:

— На майка ми.

— И аз излизах два пъти — казва Брент.

— А Хедър излезе току-що — казвам аз. — По дяволите, всеки от нас е могъл да ги вземе.

— Какво правим тогава? — пита Къртис.

— Предполагам, че са скрити някъде — казвам аз.

Всички очи се обръщат към чантата на Хедър. Само тя взе чантата със себе си.

На трийсет и три съм и още не притежавам дамска чанта. Веднъж си купих една за сватбата на приятелката ми Кейт. Да не си ми се появила с раница, Мила, беше надраскала отдолу на поканата. Чантата беше бледозелена, в тон с шаферската ми рокля, и се чувствах нелепо, като малко момиченце, което се прави на дама. Веднага след сватбата я оставих в един благотворителен магазин.

Чантата на Хедър е кафява и по големия златен медальон, който виси на ципа, предполагам, че е дизайнерска. Когато осъзнава накъде гледаме всички, тя се изчервява и изпразва съдържанието ѝ на пода. Малко сребърно портмоне, влажни кърпички, тампони и смехотворно количество гримове. Телефони няма. Тя ни поглежда предизвикателно:

— Доволни ли сте? — казва и напъхва всичко обратно в чантата.

— Тогава ги е взел някой друг — казва Къртис.

Очите на Хедър се разширяват:

— Кой?

— Ти ми кажи — казва Къртис.

Дейл прегръща Хедър през рамо и тя се обляга на него. Пак са обединени, поне засега.

— Трябва да претърсим това място — продължава Къртис, — за да намерим телефоните или този, който ги е взел.

— Окей — Брент допива остатъка от уискито си и се насочва към вратата.

Тръгвам след него.

— Чакайте! — извиква Хедър. — Не знаем кой се крие там.

— Правилно — казва Къртис, — мисля, че момичетата не бива да обикалят сами.

Дейл стиска ръката на Хедър:

— Ще остана с Хедър.

— Аз ще бъда с Мила — казва Къртис.

— Аз ще бъда с Мила — казва Брент.