Тръпка

След тях се появява Къртис. Хвърля ми ослепителна усмивка, кимва на сестра си, намръщва се при вида на чашките и се отправя към масата на момчетата — разпознавам още лица от DVD-то за сноубордисти — и им стиска ръцете. В света на сноуборда Къртис и Саския са кралски особи. Родителите им, Пам Бърнийдж и Ант Спаркс, са пионери в този спорт, и както изглежда, те познават всички тук.

До мен седи Одет Голин, бронзова медалистка в Х-игрите. Тя е момичето със зеленото яке. Късата ѝ кестенява коса се извива изпод шапката „Росиньол“. Опитвам се да прикрия смущението си, но всъщност тя се държи много мило. Разбирам, че и тя е тук за целия сезон, другите момичета са само за състезанието.

Навеждам се към нея.

— Момчетата плашат ли се от теб? Искам да кажа, толкова си добра, сигурно се плашат?

Одет махва с ръка:

— Пфу.

Ще ми се групата да спре да вдига такъв шум. Ще прегракна от викане:

— Миналата година ходех с един швейцарски сноубордист, който ме заряза, защото го бих на канадска борба.

Момичетата се разсмиват.

— Пред всичките му приятели — добавям аз.

Одет ми дава пет. Май водката си казва думата. Обикновено никога не се отпускам така, още по-малко пред хора, с които току-що съм се запознала, но е приятно да го споделя. Чак сега си давам сметка колко съм била наранена. Стефан беше професионален състезател по сноуборд крос и никога не ме изчакваше на пистата, но аз обичах да карам с него, защото трябваше да се напъна докрай, за да не го изпусна от погледа си.

— Трябваше да го пратиш във фитнеса — казва момичето отсреща.

— Или да му наемеш личен треньор! — добавя друго.

— Или да го натъпчеш със стероиди!

Идеите стават все по-нелепи. Това е съвсем ново усещане за мен, да съм част от група с такива готини момичета. У дома срещите ми с приятелки са истинско мъчение. Обичат да говорят единствено за мода или за знаменитости. Много по-добре се чувствам сред приятелите ръгбисти на брат ми и техните грубовати шеги.

Донасят още водка. Колко станаха? Вече не ги броя. Рядко пия — нямам време от работа и тренировки — и никога преди състезание, но другите момичета продължават да пият, някои дори комбинират с бира, така че обръщам чашката и я тропвам на масата.

Германките в съседното сепаре ни обсъждат и мисля, че Саския цели точно това. Нещо като демонстрация: вижте ни, че сме достатъчно яки, да пием тази вечер и да ви бием утре. Което може и да е вярно, ако си Одет Голин, но далеч не е вярно за мен. Но не бива да излагам групата.

Къртис се приближава и казва нещо в ухото на Саския. Не мога да чуя от музиката, но мисля, че ѝ казва да спре да пие. Тя махва с ръка, не иска да слуша, и Къртис се връща навъсен на масата си.

— Боже, колко е досаден — казва тя.

— И моят брат е супердосаден — казвам аз. — Колко по-голям е от тебе?

— Две години.

— Точно колкото брат ми.

— Аз пък имам двама по-големи братя — казва Одет.

— Клетата — казва Саския и всички се смеем.

— Карат ли сноуборд? — питам аз.

— Не, ски състезатели са — казва Одет. — И аз бях скиорка. Смених ските със сноуборда, когато бях на четиринайсет.

— Тук ли са, в Лю Роше? — питам аз.

— Не, ще изкарат зимата в Тинс. Била ли си там?

Започва дълъг разговор за това, кой къде се е пързалял.

Когато Саския отново се отправя към бара, виждам, че с Къртис имат сериозна разправия. Джейк не би се осмелил да ми казва какво да правя. Това го изяснихме още преди години.

Саския се връща с още чаши. Докато ги обръщаме, групата започва да свири парчето на „Килърс“ „Някой ми каза“.

Саския скача:

— Обожавам тази песен.

Останалите я следваме на дансинга и изведнъж целият бар е на крака, всички танцуват и телата се блъскат в тясното пространство. Леко се клатушкам. От години не съм се напивала така. Преди да си легна, трябва да изпия тонове вода.

Леко замаяна, се запътвам към тоалетната. Докато се препъвам образно към масата, една ръка ме подхваща под мишницата. Къртис.

Псувам наум. Краката ми вече притреперваха, сега и гласът ми притреперва:

— Благодаря.

Очите му блесват:

— Както ти казах по-рано, можеш да паднеш върху мен, когато поискаш.

Напъвам се да не се изчервя и кимам към бутилката „Евиан“ в ръката му.

— Сигурно тук си единственият, който не пие.

— Не пия, когато тренирам. Обърква ми времето за възстановяване.

Поглеждам към нашата маса. Пристигнала е още една табла с водка. Ужас.

Къртис проследява погледа ми.

— Мисля, че вече ти стига.

— Моля? — казвам аз. — Ако имах нужда от съвет, щях да го поискам.

За какъв се мисли? Да казва на малката си сестричка колко да пие, си е негова работа, но мен дори не ме познава. Заклащам се към бара. Не мога да оставя Саския цяла вечер да ми плаща пиенето. Очевидно може да си го позволи, но не желая да се възползвам. Трябва да платя поне за едно завъртане.

Само че не знам точно каква водка сме пили досега, а Саския ми прилича на човек, който знае какво харесва.

— Пак от същото ли? — пита барманката още преди да си отворя устата.

— Да — казвам с облекчение.