Тръпка

Не. Изглежда разстроена, а точно в този момент нямам сили за сълзлива сцена в тоалетната. Никога не знам какво да кажа. Когато съм разстроена, го пазя в себе си. Това беше една от хубавите черти на Саския. Никога нямаше да ми устрои сълзлива сцена в тоалетната.

Веднъж видях Одет да плаче, но ако бях получила новината, която получи тя, и аз щях да плача.

И никога нямаше да спра.

Тя никога повече няма да може да ходи.

Обръщам остатъка от уискито. Няма да мисля за това. Ще говоря с Хедър, когато малко се успокои.

Дейл стои до прозореца с бутилка в ръка. Той хвърля поглед към Брент, след което му обръща гръб. Какво ли е казала Хедър?

— Вие двамата как дойдохте? — пита Къртис.

— Аз кацнах тази сутрин — казва Брент.

— През Гренобъл?

— Лион.

— Това обяснява защо не те видях — казва Къртис, — аз летях през Гренобъл.

Видях етикетите на авиолиниите върху раниците им.

— Аз карах дотук — казвам аз.

Къртис повдига вежди:

— Чак от Шефийлд?

— В памет на миналото. Имах достатъчно време да мисля.

Да мисля за теб, освен за всичко останало.

Хедър се втурва в залата:

— Момчета? — казва тя почти без дъх. — Телефоните ни са изчезнали.

6

Десет години по-рано

Саския е прехвърлила ръка през рамото ми, сякаш вече сме първи приятелки. Ухае на парфюм, замайващ и екзотичен; не е гримирана, с изключение на виолетовата очна линия, която прави очите ѝ още по-сини.

Шест момичета сме в едно сепаре в бар „Глоу“. Нямах представа какво да облека тази вечер. Саския ми прилича на момиче, което обича да се гласи за случая, но не ми пука, навън е минус десет. Затова намъквам едни тесни джинси и два пуловера и съм готова да изглеждам като глупачка, но момичетата на масата, повечето от които са французойки, също са с джинси и пуловери и всички сме все още със сноубордистките си якета. Мои хора са.

Мястото е претъпкано. Не си падам много по обстановката. Дойдох тук да тренирам, а не да се забавлявам. Винаги ми е било странно как някои посетители на ски курортите прекарват повече време в баровете, отколкото по пистите. Макар че бар „Глоу“ е единственият бар в селището.

Групата на сцената изпълнява калпав пънк рок.

Саския се надвиква с шума:

— Мила, за сезона ли си тук, или само за Британското?

— За сезона — казвам аз. — А ти?

— И аз.

Усещам нервни тръпки в стомаха. Цяла зима ще тренирам рамо до рамо с моята съперница. Мога да следя напредъка ѝ, но обратното също е вярно. Оглеждам тесните ѝ рамене и хълбоци. С пет-шест сантиметра е по-ниска от мен, но на халфпайпа височината не е предимство — по-ниският център на тежестта помага за равновесието. Що се отнася до силата обаче, аз съм с предимство. Ще ми се да видя какво прави във фитнеса. За да се спуска като днес, трябва да има невероятно силна долна част на тялото.

— Имаш ли спонсори? — пита тя.

— Имам.

Тя мълчи в очакване.

— Сноуборд „Маджик“. Дрехи „Бонфайър“. Очила „Електрик“. — Също и марка мюсли закуски, но няма да я споменавам, за да не се разсмее. Моят малък „Фиат Уно“ е натъпкан догоре с тези закуски и вече ми се повдига от тях, но поне няма да гладувам. Спонсорират ме само с продукти — изпращат ми разни неща. Тренировките сама си ги финансирам, доколкото мога, но това също няма да ѝ го казвам. — Преди две години имах друг спонсор за екипировката, но ме зарязаха, когато си разбих коляното.

— И на мен ми се случи — казва едно от момичетата.

Досега всички говореха на френски, но когато седнах при тях, преминаха на английски.

— Трябва да си застраховаме краката — казва друго момиче, — също като футболистите.

— Знаете ли, че Марая Кери е застраховала краката си за един милиард? — казва Саския.

— Пък Дженифър Лопес си е застраховала задника — добавя някой.

— Кога ли ще им се случи да паднат? — питам аз. — Ще ми се и аз да можех да си застраховам задника.

Всичките започваме да обсъждаме коя част на телата си бихме застраховали.

Сервитьорката донася още една табла с шотове. Подава една чашка на Саския, а тя я подава на мен. Нямах намерение да пия тази вечер, но е трудно да откажа. Всичките тези момичета ще се състезават утре в Лю Роше Оупън, но пият. Саския черпи. Чакам ги да обърнат чашките, обръщам и моята. Викаме в един глас „Наздраве“, привличайки учудените погледи на момичетата от съседното сепаре, които са германки или може би швейцарки, и вероятно също ще се състезават утре, защото никоя от тях не пие.

Две момчета се залепят на нашата маса, единият тъмнокож, другият с руси раста плитчици. Познавам ги отнякъде.

— Кой е това? — пита тъмнокожият, гледайки към мен.

Лондонски акцент.

— Разкарай се — казва Саския.

Двамата се отдалечават към бара. Чакай, това са Брент Бакши и Дейл Хан. А Саския просто ги разкара!