Тръпка

Опитвам отново. Отново се размазвам. Дясната ми ръка поема удара и болката пронизва рамото ми. Докато си събирам частите, мисля, че виждам как Саския се подсмива. Правя още четири опита и накрая все пак успявам. Ще се пръсна, ако Саския вземе да извърти 720°. Две пълни завъртания високо над леда.

Слънцето над халфпайпа прежуря. Всеки път, щом направя някой трик, Саския вдига летвата. Напъвам се толкова, колкото мога да се престраша. Ако преди утрешния шампионат си счупя нещо, спукана ми е работата.

Към средата на деня бутилката ми с вода отново е празна. Вече ходих веднъж до междинната станция да я напълня. Оставям борда си на дъното на пайпа, заедно с останалите разноцветни бордове, и се затичвам през платото.

На връщане подминавам семейство скиори — мама, татко и малко момче — които оживено се разправят на ръба на пропастта. Поглеждам надолу и разбирам защо. Малка синя ръкавичка лежи на снега.

Поглеждам към семейството. На гърдите на мъжа е привързано малко бебе, скрито от природните стихии. Подават се само розовите му бузки. И една малка гола ръчичка. Сигурно си е изпуснало ръкавичката от седалковия лифт, който се клатушка над скалата. Лю Роше не е точно семеен курорт, това е първото семейство, което срещам тук. Сигурно са местни.

Оглеждам скалата от двете страни. Много пъти съм скачала и от по-високо. Ако не е по-дълбоко от седем метра, дори не е пропаст, според списание While Lines. Но ще ми изяде от времето за тренировки. Поглеждам през рамо към халфпайпа, където Саския продължава да набира преднина. После към бебето и бедната му гола ръчичка. Преди да осъзная, какво правя, напъхвам бутилката в спортния сутиен и се затичвам към ръба. Докато скачам, ръцете на жената политат към устата ѝ.

Още във въздуха осъзнавам, че в такива пропасти съм скачала само със сноуборд. Това много ще боли…

Летя във въздуха, под мен сняг и скали. Обувката ми докосва земята, подвивам рамо и се изтърколвам, спирам, закопана в снега. Вдигам очилата си и виждам изумените лица на семейството да надничат към мен. Къде е тази ръкавичка?

Докато се мъча да се изправя, се сгърчвам от болка в коляното. Стара травма, обажда се понякога, особено след днешните падания. Вдигам ръкавичката и родителите ръкопляскат. С всички сили я мятам нагоре. Мъжът я сграбчва, изкрещява благодарностите си и семейството изчезва от хоризонта. Сега трябва да измисля как да се добера до горе.

След дълъг обход през дълбокия сняг най-после стигам до пайпа, потна и задъхана. И всичко това заради проклетата ръкавичка.

Термогорнището ми е залепнало по тялото ми и вече съм изпила половината вода, но поне сноубордът ми е там, където го оставих. Саския седи наблизо, обърнала лице към слънцето. Продължава да се прави, че не ме познава, но щом взимам борда, тя грабва своя и хуква пред мен към влека. Забързвам се след нея, като се опитвам да си събера мислите.

Докато се изкачваме, една фигура със зелено яке прави огромен флип4. Да му се не види — това е момиче! Обикновено може да разпознаеш жените състезателки по начина, по който се спускат — по-бавно, по-предпазливо — но тази се спуска като мъж, напълно отдадена на движението. Как да се състезавам с това? Надявам се, че не е британка.

Стягам се. Засега единственото нещо, за което трябва да се тревожа, е Саския. Тя се спуска, докато закопчавам автоматите. Току-що изпълни последователно две пълни завъртания. Не мисля, че мога да го направя.

Давай! Спонсорът ще те зареже, ако знае какво си шубе!

Поемам си дълбоко дъх и плонжирам, но бордът ми е бавен и неконтролируем, и нищо не се получава. Единственото, което успявам да направя при последния отскок, е едно пълно завъртане. Едно разколебано 360.

Ядосана, се засилвам надолу, закачам ръба на борда в леда, падам в скута на някакъв нещастник и го събарям в снега.

Прекрасно. Току-що покосих Къртис Спарк, троен шампион на халфпайп на Британия и по-голям брат на Саския:

— Много съжалявам!

Той ми помага да се изправя:

— Няма нищо. Добре ли си?

— Да, а ти? Доста яко те блъснах.

Той изглежда развеселен:

— Ще оцелея.

Влюбена съм в този човек от години. И не само защото е невероятно готин и суперталантлив. Когато миналата година го попитаха защо не е минал квалификациите за олимпиадата, той погледна журналиста право в очите и каза: „Защото не съм достатъчно добър“. Дори не спомена, че малко преди квалификациите е претърпял тежка операция. Не се оправда. Сам си е най-суровият критик. Затова го харесвам.

Повдигам очилата, за да видя какво е състоянието на борда ми.

— Хей, видях те миналата година на Британското.

— Така ли? Аз също те видях — казвам аз.

Развълнувана от начина, по който ме гледа, проверявам борда.

— Автоматите ми пак са се разхлабили, имаш ли отвертка?

— Дай да видя.

Къртис кляка край бедрото ми и хваща автомата с големите си ръце. Косата му е по-тъмноруса от на сестра му и съвсем къса. Заради очилата кожата покрай очите му е златиста и бледа.

— Хей, Сас! — извиква той.