Тръпка

— Един път в годината — казва той. — Толкова мога да си позволя. Но все още често карам скейтборд.

— Личи си от състоянието на обувките ти.

Едната от обувките му марка DC е толкова износена на палеца, че мога да му видя чорапа. Някога DC го спонсорираха, но очевидно този чифт си го е купил сам. Трогва ме, че е останал верен на марката, но това си е в стила на Брент.

През онази зима беше само на двайсет и една, с източената фигура и безкрайната енергия на един тийнейджър. Сега сякаш малко е понапълнял. Трудно е да се каже под торбестите дрехи, но все още изглежда в доста добра форма. И още носи джинсите си смъкнати на задника.

Тъмната му красота, която се дължи на баща му индиец, му донесе краткотраен успех като модел, преди да се развие кариерата му на сноубордист. От време на време го проверявам онлайн, но от инстаграма му не може да се научи много. Искам да го попитам дали си има някого — дори дали има деца — но може да ме разбере погрешно. Иска ми се да знам, че е щастлив.

— Значи наистина не си ме поканила тук? — пита Брент.

— Не — отвръщам аз. — Нали ти казах.

Къртис среща погледа ми през стаята, изглежда… притеснен? Сигурно се тревожи къде е персоналът.

— Ти още ли караш? — пита Брент, очевидно опитвайки се да отклони разговора в по-безопасна посока.

— Не и след като си тръгнах оттук — му казвам аз.

— Сериозно? Нито веднъж?

— Имам много работа.

Виждам изненадата му. Едно време сноубордът беше единственото нещо, за което можех да мисля, и винаги съм си представяла, че ще се пързалям, докато остарея.

Но истината е, че ме ужасява. Ужасявам се от това, в което ме превърна, и от това, колко още животи щях да съм разрушила, ако бях продължила. В момента в който затегнех обувките, всичко друго губеше смисъл.

Брент не знае какво направих, не и цялата истина. Никой от тях не знае.

И искам това да си остане така.

3

Хедър пляска с ръце за внимание.

— Време е за кутията на Пандора.

— Ох, умирам от глад — казва Брент.

— Аз също — добавям аз. — Видях тенджерите в кухнята.

Хедър се цупи:

— Много ще е забавно. После ще ядем.

Винаги ли е била толкова досадна, или бракът с Дейл ѝ дава самочувствие? Изпива чашата си до дъно. Може би просто е пияна.

Брент недоволства, но Хедър раздава листчетата, химикалките и пликовете. Поглеждам отново към Къртис, но той се шмугва покрай мен и излиза от залата.

— Какво точно трябва да напишем? — пита Брент.

— Нещо пикантно, нещо, което никой не знае — казва Хедър.

Гърлото ми пресъхва. Довършвам бирата, но няма количество алкохол, което да прогони тази сухота. Знам го, защото не ми помогна, когато преди десет години се махнах оттук.

Дъвча химикалката и се мъча да измисля нещо смешно. Чувам гласа на Къртис в коридора. Залепил е ухо на телефона. Типично за Къртис — накара ни да оставим телефоните си, а използва своя. С приятелката си ли говори? Той забелязва, че го гледам, и затваря вратата.

Взирам се в листчето, но ми е твърде студено и съм твърде гладна, за да мога да мисля. Накрая просто написвам: Имам котка, която се казва Стейлфиш2.

Брент е изчезнал. Пъхам листчето в плика и го пускам в процепа на бялата кутия. Откъде ли я е изнамерил Къртис? Освен че е бяла, въобще не си пасва с всичко останало в залата. Шперплатовите стени са залепени несръчно и са боядисани още по-несръчно — сякаш набързо е била скалъпена от дядо ми.

Имам нужда от тоалетна. Дамската е първата врата по коридора. Водата от чешмата е толкова студена, че нищо чудно тръбите да замръзнат.

Връщам се в залата. Брент е донесъл голям пакет с чипс. Взимам си цяла шепа.

Кимам към сноубордисткото му яке:

— „Бъртън“ още ли ти дават разни неща, или вече ти се налага да си ги купуваш сам?

Той мачка чипса:

— Дават ми намаление.

— Някои хора се уреждат. Аз трябваше да си купя изцяло нов екип за това пътуване.

Облизвам солта от пръстите си. Преди десет години дадох цялата си екипировка на едно французойче, което живееше срещу нас. Заслужаваше я повече от мен.

Къртис беше приключил разговора и отново зае позиция до прозореца, обърнат с гръб. Какво гледа? Нищо не се вижда.

Дейл се появява с още няколко бири. С Брент грабваме по една.

— Готови ли сте да играем? — пита Хедър.

— Един момент — казва Къртис и отново изскача през вратата.

Изразът на Хедър показва, че е дълбоко възмутена. Прикривам усмивката си. Къртис сякаш го направи нарочно само за да я вбеси.

— Срещна ли някакъв персонал? — питам Дейл.

— Не — казва той. — Струва ми се, че сме сами.

— Така изглежда — съгласява се Брент.

— Но в кухнята има топла храна — припомням им аз.

— Да, видях — казва Дейл. — Сигурно са решили, че ще се оправим сами. На сутринта може да качат някого с лифта да ни направи закуска.

— Група гости, оставени без наблюдение. Шокирана съм, че са разрешили подобно нещо — казвам аз.

— Може да правят икономии — отбелязва Дейл.

Брент клати глава:

— Сигурно не е лесно такъв малък курорт да се мери с мегакурорти като Троа Вале.

— Какво ще кажеш за играта? — питам аз. — И тя ли е организирана от персонала?