Тръпка

Знам коя е. Саския Спаркс. Би ме миналата година в Британския шампионат по сноуборд, заемайки третото място, аз останах четвърта.

Тази година обаче ще я бия.

Дългата ми руса коса, малко по-тъмна от нейната, е доста отличителна и ако аз я разпознавам, сигурно и тя ме разпознава. И така да е, не го показва. Просто освобождава задната част на обувката си от автомата и се пуска надолу към влека.

Захвърлям раницата си и се втурвам след нея. Чувала съм разни неща за нея. Наричат я Ледената девица.

Картата за влека е в джоба ми. Накланям се към скенера, чакам да бипне, после се избутвам през въртележката.

Този лифт е доста стар — очукани влекачи с пластмасово копче накрая, които се клатят върху провисналия кабел. Сграбчвам най-близкия влекач, мушкам го между бедрата си и докато ме издърпва нагоре по пистата, наблюдавам екшъна наоколо.

Благодарение на суровия терен от назъбени скали, тесни клисури и твърде стръмни за средния отпускар писти, Лю Роше се е превърнал в култово място за опитните скиори и сноубордисти.

Курортът има и друго привлекателно съоръжение, ето го пред очите ми: Лю Роше халфпайп. Това е еквивалентът на рампата в скейтборда. Дългият бял улей се е проточил нагоре покрай пистата. Построен с олимпийски размери — дълъг е сто и петдесет метра, а стените са по шест метра и от двете страни — халфпайпът изглежда в доста добро състояние.

Сноубордистите го кръстосват във всички посоки, пускайки се по ледените стени и извършвайки всякакви безумни трикове. Под каските, шапките и очилата е трудно да се каже кой, кой е, но тук явно има някои големи имена, които загряват за утрешния открит шампионат Лю Роше Оупън.

Трябваше да дойда по-рано. Откриха сезона преди две седмици, на 5 декември, но още бях на работа. Трябваше да спестя достатъчно пари, за да ми стигнат за цялата зима и да мога да се съсредоточа върху тренировките. Никога няма да вляза в топ три, ако се трепя в бара по цели нощи без сън и почивка. Както и да е. Сега ще наваксам.

Саския вече е на върха. Дали е дошла за сезона, или само за Лю Роше Оупън? Спуска се и прави още едно завъртане и половина. Направо залепва при приземяването.

Когато за пръв път видях халфпайп, наклонът на почти вертикалните страни направо ме ужаси. Това обаче е илюзия. Вертикалът ти е приятел. Ако се приземиш чисто, е толкова гладък, че не го усещаш. Но ледът е твърд като бетон, така че ако сгафиш, може да стане лошо.

Докато закопчавам автоматите, усещам страх под лъжичката. Дланите ми в кожените ръкавици са влажни. По-нервна съм от обикновено, защото бордът ми е нов — „Маджик Пайпмастър“ 157, от първия ми спонсор.

Обикновено първия ден го карам леко, за да придобия усещане за пайпа, но Саския е момичето, което трябва да бия, затова още днес ще опитам завъртане и половина на последното спускане. Пускам се странично по стената, докато набера необходимата скорост, тогава политам надолу. Надолу, през дъното на пайпа, после нагоре по отсрещната стена и излитам във въздуха.

Едната ми ръка намира ръба на борда и го сграбчва здраво. Задно въздушно течение. Понасям се над леда, умът ми е ясен и празен, нищо не виждам, нищо не чувам. Само усещам. Безценни мигове на безтегловност на върха на арката, окачена във въздуха от гравитацията. Точно за този момент работя на три места, шест месеца в годината и се претрепвам във фитнеса.

Политайки обратно към земята, се приземявам възбудена и жадна за още. Нагоре и надолу по стената, като махало. На последното спускане ускорявам силно и правя завъртане и половина едва-едва. Докато откопчавам автоматите, пръстите ми треперят. Обичам този борд. Няма никога да се разделя с него — ще си го закача на стената, за да го показвам на внуците си.

Саския се катери нагоре, защото на лифта има опашка, затичвам се след нея. Блясъкът на снега е ослепителен, белотата на алпийската зима е толкова различна от сивата зима в града. Очите ми още не могат да свикнат.

При следващото качване на последните два отскока тя прави две големи завъртания и половина. Страхът пак заиграва под лъжичката ми. Винаги съм си представяла, че щом си намеря спонсори, ще мога да се отпусна и да се наслаждавам на удоволствието. Колко съм сбъркала. Сега, когато трябва да поддържам имиджа си, напрежението е десет пъти по-голямо. Не мога да си позволя да разочаровам спонсорите.

Докато закопчавам автоматите, мислено си представям завъртанията. Трябва много да се засиля на първото, за да набера достатъчно височина за второто. Хайде надолу.

Мамка му. Току-що се забих с лице в снега, точно в краката на хората, които ядат сандвичите си в ниското. Изплювам снега, избърсвам очилата и пак се заточвам нагоре. Колената ми пулсират, дори не ми пука дали Саския ме е видяла.

Трябва да успея да го направя. Класиране в тройката е равно на разликата между полупрофесионалист и истински професионалист, а истински професионалист означава, че можеш да тренираш целогодишно. За разлика от Саския, не съм от богато семейство, но повече от всичко, което някога съм искала в живота си, искам да стана професионалистка.