Тръпка

Нямат отговор. И от начина, по който ме гледат, очевидно продължават да мислят, че имам нещо общо с цялата работа.

— Ще ми окажете ли честта… — казва Хедър в мига в който Къртис се връща.

Без да дочака отговор, тя повдига капака в основата на кутията, измъква първия плик и го разкъсва.

Останалите придърпваме по-наблизо столовете си. Какво толкова се е развълнувала? И въобще, какво си въобразява, че ще разкрият листчетата?

— Ще ги прочета всичките и после ще отгатваме кой какво е написал, окей?

Прекалено е нервна, не е просто пияна. Предполагам, че замисля нещо. Но пък и Къртис също е много напрегнат. Седи вдървено и зорко оглежда стаята.

Не си усещам пръстите. Напъхвам ги под бедрата си, но сатененият стол е точно толкова студен, колкото и всичко останало в залата.

Хедър прочита бележката и бузите ѝ се зачервяват: Спах с Брент.

Мята тревожен поглед към мъжа си, сякаш се страхува да не го приеме като самопризнание, но той гледа към мен. Също като Брент и Къртис.

— Това не съм го писал аз — казва Къртис.

Всички се смеем.

Всички, с изключение на Хедър:

— Нали казахме, че първо ще ги прочетем всичките и после ще отгатваме.

Опитва се да командва Къртис! Късмет в това начинание.

— И аз не съм го писала — казвам аз.

Момчетата пак се смеят. Хедър ме поглежда гневно.

Дейл вдига ръка:

— Не гледайте към мен.

Още смях.

Сигурно някое от момчетата го е написал на шега. Вероятно Къртис.

Хедър вече отваря следващия плик. Нетърпението ѝ ме кара да се замисля. Имало ли е нещо между нея и Брент? Дори и да е имало, едва ли ще иска да се разчува. Тя и Дейл станаха двойка доста рано през онази зима.

Хедър си прочиства гърлото: Спах с Брент. Гласът ѝ става писклив.

Още смях, смеем се още по-шумно аз, Брент и Къртис. Дейл не се смее.

Къртис пляска Брент по рамото:

— Не се изненадвам, че не успя да стигнеш до олимпиадата. Редовно не си си доспивал.

Приятно е да видиш Къртис развеселен. Неговата кутия на Пандора постига желания ефект. Сгрява ни — независимо дали от смях, или от смущение — въпреки мразовитата температура в залата. Доставя ми удоволствие да гледам как Хедър се гърчи. Ако съдя по израза на Дейл, дори някога да е имало нещо между Брент и жена му, то за него е новост.

Брент и Хедър се споглеждат. Повдигането на веждата на Брент сякаш казва: Каква игра играеш? Брент смята, че Хедър го е написала! Хедър отвръща с леко поклащане на глава. Какво означава това? Не сега? Или че не го е написала тя?

Мозъкът ми засича. Ако Брент мисли, че Хедър е написала едното от двете, значи ли това, че всъщност е спала с него?

Проточвам врат, за да видя почерка. Не че ще го разпозная — не сме писали много онази зима — но бележката в ръката на Хедър с написана с отчетливи печатни букви, както пишеш, когато не искаш да разпознаят почерка ти. Това е шега, не може да не е шега. Подготвена от Къртис и Брент, за да раздвижат нещата. Къртис и Дейл винаги са имали търкания помежду си. Но от друга страна, изненадата на Брент също изглеждаше истинска.

Можех и аз да се обадя, да кажа, че не съм написала никоя от бележките, но решавам да изчакам и да видя какво пише в следващата.

Хедър отваря третия плик. Поглежда към листчето и си поема дъх: Спах със Саския.

Този път никой не се смее. Това вече минава границата.

Въпреки различията ни, не мога да си представя защо някой би написал подобно нещо. Доколкото знам, само един от присъстващите е спал със Саския и не предполагах, че е известно на когото и да било от останалите. Внимавам да не погледна към Брент или към Къртис.

Хедър се взира в мъжа си, очевидно се пита дали той го е написал. Ако приема, че Къртис и Брент са написали първите две, това трябва да го е написал Дейл. Но защо, по дяволите, ще го прави?

Хедър бърка за следващия плик. Сигурно мисли, че по-зле от това не може да стане.

Изглежда, може, защото примигва и вдига шокирано очи: Знам къде е Саския.

Къртис дръпва листчето от ръцете ѝ и го разглежда с каменно лице:

— Това някаква шега ли е?

Никой не му отговаря.

— Всъщност някой от вас написал ли е което и да е от тези листчета?

Погледът му обхожда стаята. Всички въртим глави.

Тревога плъзва по тялото ми. Поглеждам към прозореца, към тоталния непрогледен мрак, и си давам сметка колко сме изолирани тук. Само ние петимата. На километри наоколо няма жива душа. Трябва да знам дали Къртис ни е поканил. Защото, ако не е той…

Поглеждам към вратата, мислейки за дългия тъмен коридор зад нея. Има ли някого там?

Брент прекъсва мълчанието:

— Да видим последното.

Хедър отваря плика и пребледнява. Листчето се изплъзва от пръстите ѝ и пада на пода.

Вдигам го. Там пише: Аз убих Саския.

4

Десет години по-рано

Момичето излита високо над халфпайпа, сламенорусата коса се развява изпод шлема ѝ. Много е добра. На последния отскок прави едно и половина завъртане, или 540°3 — и внезапно спира пред мен, изпръсквайки ме със сняг.