Тръпка

Влача се през платото, главата ми бучи, стомахът се бунтува. И се надявам да се добера до халфпайпа, преди пак да повърна.

Опънали са гигантски надписи: Лю Роше Оупън. Състезатели с номера на гърдите хвърчат над пайпа, други загряват или затягат автоматите си. Лицата са напрегнати, състезателите съсредоточено се подготвят за триковете, които ще изпълняват. И аз щях да съм като тях, ако не полагах огромни усилия да не повърна.

Снощи, щом се върнах от бара, започнах да правя опити да хапна нещо, но нищо не можах да задържа. Толкова съм ядосана — повече на себе си, отколкото на когото и да било. Как можах да се подредя така. На двайсет и три съм, не съм тийнейджърка. Независимо от другите, трябваше да знам какво правя.

От високоговорителите гърми хип-хоп, слънцето ми цепи мозъка. Прикривам очите си с ръка и искам да се свия в някоя тиха, тъмна стая и да спя, докато изтрезнея.

Момчето до мен захапва огромен банан и на мен ми се повдига. Само от миризмата. Наблизо са се разположили телевизионните екипи — Юроспорт, Франс 3 и още няколко. Стискам устни. Спри, не повръщай пак.

На опашката за регистрация се вдига шум на няколко езика. Докато взимам състезателния си номер, няколко момичета от снощи минават покрай мен, стиснали сноубордове под мишници. Навеждам глава, за да не видя как ми се присмиват.

Някой ме потупва по рамото — Одет се втурва и ме целува по двете бузи:

— Как си?

Повдигам вежди:

— Ти как мислиш?

Учудване сменя усмивката ѝ.

— Какво искаш да кажеш?

— Водката.

— Каква водка?

— С която се наливах цяла вечер.

Докато ѝ обяснявам, лицето на Одет порозовява. Оглежда се за Саския, не може да повярва. Ето я там горе с бялото си яке „Соломон“, готви се за спускане. Одет се обръща към мен, думите изхвърчат от устата ѝ. Саския била подготвила всичко, преди да вляза в бара, предложила в чашките да има вода, за да смутят съперничките.

— Толкова съжалявам — казва Одет. — Наистина не знаех.

По ужасеното ѝ изражение разбирам, че не ме лъже.

— А другите момичета? И те ли не са знаели?

— Не мисля.

Не съм сигурна дали ми става по-добре, или по-зле от това.

Саския профучава край нас и се спуска към влека. Одет гледа след нея, сякаш се бори с мисълта, че приятелката ѝ може да направи подобно нещо.

Вече пропуснах половината от времето за загрявка. Грабвам сноуборда.

— Дай да приключваме с това. Как е халфпайпът?

Возим се заедно на влека.

На върха Къртис затяга обувките си. Хвърля ми само един поглед и псува.

— Опитах се да те предупредя.

— Какво — казвам аз, — да не би да си знаел?

— Подозирах.

Саския е застанала в средата на малка група, смеят се и се шегуват. Брент е при тях. Дейл също, халката на устната му свети на слънцето. Гневът се надига в гърдите ми. Отивам при Саския и я потупвам по рамото.

Тя се обръща и ме поглежда. Изражението ѝ ми напомня за котката на нашите, когато нещо е събудило ловния ѝ инстинкт.

— Защо постъпи така с мен? — питам я аз, осъзнавайки, че Къртис и Одет са зад гърба ми.

Групата млъква.

Сигурна съм, че ще отрича, но тя ме поглежда без капка разкаяние в сините очи.

— Защото можех.

— Уплаши се, че ще те бия?

Не ми отговаря. Не е длъжна. Днес няма да я бия и тя си го осигури.

Толкова съм бясна, че искам да я ударя. Винаги играя твърдо — не съм имала друг избор; брат ми играе по-твърдо от всички, които познавам. Но го прави открито. Това е друг вид твърдост. Женска твърдост може би. Подмолна. И нямам идея как да се боря с нея.

Мъча се да не показвам колко съм ядосана.

— Нали разбираш, че играта едва сега започва?

Устните ѝ се разтягат в усмивка:

— Играта започва.

Къртис я отвежда настрана и двамата сядат, доближили глави. От начина, по който сочи към мен, май ѝ се кара. Тя ми хвърля още един поглед, след което ми обръща гръб. Сега той сочи надолу към халфпайпа.

Надъхва я. И аз имам нужда от помощ, днес повече от всякога, затова се напрягам да чуя, какво казва.

— Стената е изцяло изложена на слънцето, ще омекне много бързо. Внимавай да не закачиш ръба на борда, като се приземяваш след спина.

Саския кима и закопчава автомата. Той остава седнал, наблюдава спускането ѝ. Брадат мъж със състезателен номер на гърдите го поздравява със свит юмрук. Американец.

Щраквам автомата и си поемам дълбоко дъх. Опитвам се да подготвя стомаха си за полета надолу.

Вятърът донася до мен думите на Къртис: „Цял ден ще бъде твърдо и добро за каране“.

Странно. Не каза ли точно обратното на Саския, или може би не съм го чула добре.

Половин час по-късно цялата се треса от нерви в очакване да извикат името ми.

Мила Андерсън!

Обикновено в този момент ме обхваща пълно спокойствие, всичко минава в забавен кадър и дългите часове на тренировки и визуализации оживяват в мен, което ми позволява да изпълня серията на автопилот. Този път обаче лентата се забързва. Вие ми се свят дори само от стоенето на ръба, затова не се изненадвам, че обърквам първото завъртане и се размазвам на дъното на пайпа. Второто ми пускане не е по-добро. И така изхвърчам от състезанието.