Тръпка

Побиват ме тръпки от спомена за аромата на ванилия и треви.

— И аз го усетих — казвам със слаб глас. — Помислих, че е на Хедър.

Той оглежда коридора и понижава глас.

— Винаги съм имал съмнения за това какво ѝ се е случило. След като изчезна, имаше много плащания през кредитната ѝ карта.

Вторачвам се в него:

— Какво искаш да кажеш?

Сините очи на Къртис гледат смутено.

— И аз не знам.

— Сериозно ли мислиш…?

Той отново проверява коридора, сякаш очаква да я види там.

Не изглежда въодушевен от идеята, че сестра му е жива. Никак даже.

Изглежда разтревожен.

12

Десет години по-рано

Косите на Саския се развяват във въздуха. Осветена от фаровете на снегорина, прилича на Медуза.

Брент и Къртис се приземяват зад мен. Въобразявам ли си, или момчетата са по-радостни от мен да я видят?

Тя се плъзга напред и назад, за да привлече вниманието, като котка, която цял ден е била затворена.

— Уф, това не беше ли ужасно досадно?

Всъщност въобще не беше досадно. Даже ми беше приятно, докато ти не се появи.

— И дяволски студено — тя сваля ръкавицата си, — пипни. — Ледените ѝ пръсти се протягат към якето ми и ме докосват по оголения врат.

Подскачам. Тя настъпва към Брент.

— Разкарай се — казва той.

Снегоринът подава сигнал и ние се отправяме към него през скалите. Шофьорът ни залива с поток от думи на френски.

— Ние сме последните — превежда Къртис. — По-долу има семейство, което трябва да се върне в селището. Може да вземе само четирима. Пита дали не възразяваме да спим горе на ледника, за да не му се налага да се връща пак? Той ще ни качи дотам.

Брент възкликва:

— Ура, утре ще бъдем първи на пистите.

— Надявам се, че имат достатъчно стаи за всички — казвам аз.

Шофьорът отваря вратата зад кабината и ние сядаме един до друг на пейката със саковете и бордовете в скута. Саския се е притиснала в мен, парфюмът ѝ е наситен и дразнещ в горещата кабина. Кой си слага парфюм за състезание? Единствено тя.

Машината потегля мощно нагоре по склона и всички политаме назад. Дизеловите изпарения се смесват с парфюма ѝ и пак започва да ми се гади.

— Видя ли последното ми 720°? — казва Саския. — Едва не паднах.

По някакъв начин присъствието ѝ отново качва напрежението. Не съм само аз, момчетата също се умълчават — или може би просто са уморени. Тя се опитва да ги предизвика да говорят за състезанието, но те не се хващат. Започва да вали сняг. Под светлината на фаровете оранжевите снежинки се разбиват върху предното стъкло.

На върха Панорамата цялата свети. Къртис започва да се изправя, но шофьорът размахва пръст и му дръпва дълга реч — единствената дума, която разбирам, е пукнатини — после ни закарва до самия връх, до главния вход.

— Никога не съм оставал тук през нощта — казва Къртис, докато тупаме крака върху изтривалката.

— И аз — добавя аз.

Жена с престилка на кръста ни маха от дъното на коридора. Следвам останалите към ресторанта и забелязвам, че всички се движат по различен начин. Къртис — стегнато и целенасочено. Брент — отпуснато и мързеливо, панталоните му са смъкнати до средата на задника. Саския стъпва леко като балерина.

От дима очите ми смъдят, но пламтящият огън в камината е прекрасна гледка. Вече е доста късно, в ресторанта има само още една група. Изувам обувките и заставам пред пламъците, надявайки се, че чорапите ми не миришат.

Черно-бели снимки ограждат камината. Катерачи в старомодно облекло са заели горди пози пред разпознаваеми върхове. Мон Блан, 1951, пише на една от тях. Опасно изкачване и с най-модерна екипировка, да не говорим, ако скобите на краката ти са вързани с връв.

Къртис се навежда да разгледа друга снимка:

— Гранд Кас. Един от любимите на баща ми. Той е първият, който се спусна със сноуборд по северния склон, точно след раждането на Саския. Майка ми не искаше да го пуска.

— Мислех, че са правели всичко заедно — казвам аз.

— Много по-малко, след като сме се родили.

Естествено. Така е станало и с мама, напуснала е работата, която обича, като мениджър на старчески дом, за да роди брат ми и мен. Върна се на половин работен ден, но никога не ѝ дадоха предишния пост. Защо винаги жените трябва да се отказват от мечтите си? Аз нямам никакво намерение да се отказвам от нищо заради когото и да било.

Саския се присъединява към нас, сваля чифт стари слънчеви очила от куката на стената и ги приближава към лицето си.

— Как ти изглеждам?

— Внимавай — казва ѝ Къртис, — имат антикварна стойност.

Тя се нацупва и ги закача обратно на стената, спира пред препарираната еленска глава, погалва елена по носа и отива на масата при Брент.

Най-после ледът по якето ми се е стопил и мога да сваля ципа. Докато го дърпам надолу, косата ми се захваща:

— По дяволите.

— Дай на мен.

Топлите пръсти на Къртис обхващат моите. Толкова е близо до мен, че едва дишам. Мирише приятно на мускус, сигурно е дезодорантът му, или може би кожата му? Той размърдва ципа и се приготвям да изтръгне кичура от него — поне аз правя така — но той пипа много внимателно. Буца засяда в гърлото ми.