Цар Алкохол

Работата стоеше приблизително така. Физиологично, от гледна точка на вкуса и стомаха, алкохолът ми беше противен. Той ми се харесваше не повече, отколкото бирата, когато бях на пет години, и червеното вино — на седем. Работех ли някъде, или се занимавах насаме, аз не чувствувах никаква нужда да пия. Но дали защото ставах по-зрял или по-умен (може би и едното и другото, а може би просто остарявах) — не знам каква беше причината. Аз започнах да не чувствувам в общество удовлетворение и възбуждение от онова, което се вършеше или приказваше наоколо. Шегите и забавите, които по-рано ме развличаха, сега изгубиха за мене всякакъв интерес, а празните, глупави брътвежи на жените и натруфените самоуверени речи на мъжете-тъпаци ми причиняваха истинско страдание. Това е данък, който се принуждаваш да плащаш за прекалено прилежно четене или за собствената си глупост. В дадения случай не е важно в едното ли, или в другото беше причината на това явление, защото самото то беше неоспорим факт. Общуването с хората престана да ми дава светлината и подема, които извличах по-рано от него.

Може би това ставаше, защото витаех твърде нависоко в надзвездните среди, може би защото много дълбоко спях. Мъчно е да се каже. Знам само едно — че съвсем не страдах от истерия и не бях преуморен. Пулсът ми биеше съвсем нормално, сърцето ми зачуди лекарите на застрахователното дружество с превъзходното си състояние, а дробовете ми просто ги докараха до екстаз. Аз продължавах както по-рано да пиша всекидневно своите хиляда думи и изпълнявах с пунктуална точност всички житейски задължения, които ми се налагаха. Бях напълно доволен, весел, спях като младенец. Но…

Но достатъчно беше да попадна в общество с други хора и веднага започнах да изпитвам тъга, от която вътрешно се обливах в сълзи. Съвсем изгубих способността да се смея заедно с тях или да се надсмивам над превъзвишените разсъждения на ония, които смятах за дълбокомислени глупаци; изгубих способността да приказвам врели-некипели както по-рано или да взимам участие в повърхностните глупави брътвежи на жените, които под външната си глупост и мекост крият всичката праволинейност и непримиримост на маймунските самки.

При това, кълна се, не бях песимист. Всичко това просто бе ми дотегнало. Много често бях наблюдавал едни и същи сцени, много често бях слушал едни и същи песни и шеги. Беше ми извънредно добре познато състоянието на касата на тоя театър и така добре познавах всяко колело на задкулисните машини, че никаква бутафория, никакви смехове и песни не можеха да заглушат в моите уши тяхното скърцане.

Никога не отивайте зад кулисите, защото там рискувате да видите как божественият тенор бие жена си. Аз бях пренебрегнал тези правила и сега се разплащах; а може би бях просто глупав. Впрочем причината тука не играе роля. Важен е самият факт, а фактът беше тоя, че общуването с хората стана за мене мъчително и тежко задължение. Обаче трябва да кажа, че в редки, извънредно редки случаи ми попадаха избрани души или глупаци като самия мене и аз прекарвах с тях възхитителни часове в звездните пространства и в рая на глупците. Такава избрана душа или глупец беше жена ми. Тя никога не ми омръзваше и винаги беше за мене източник на ново, неизчерпаемо учудване и възторг. Но не можех да прекарвам всичкото си време изключително в нейното общество. При това би било и несправедливо, и не умно да принуждавам и нея да стои вечно с мене. Освен това аз бях автор на цяла редица книги, които се ползуваха с успех, а обществото иска, писателят да му отделя известна част от свободното си време. Пък и за всеки нормален човек е необходимо за себе си и за своите работи да общува с другите хора…

Сега се доближаваме до самата същност на въпроса. Какво трябва да прави оня човек, който трябва да живее обществен живот, макар че интересът му към него е вече изгубен. Отговорът е — цар Алкохол. Четвърт век той търпеливо чака да протегна към него ръка за помощ. Хиляди негови хитрости, благодарение на моя характер и щастие, не достигнаха целта си, но той имаше скрити в запас много фокуси. Аз забелязвах, че един-два или няколко коктейли ме правеха по-весел, настройваха ме в един тон с другите глупаци. Един или няколко коктейли, изпити преди ядене, ми даваха възможността искрено да се смея над онова, което отдавна бе изгубило способността да ме разсмива. Коктейлът беше ударът с камшик, шпората, остенът за моя уморен ум и преситен дух. Той извикваше на устата ми смях, песен и тъй ме навинтваше, че аз сам започвах да се смея, да пея и с жар да брътвя всякакви глупости и врели-некипели за голямото удоволствие на посредственостите, които изобщо не знаеха нищо друго.