Цар Алкохол

Но когато, стигнал до предела на мъката, паднал до дъното на отчаянието, блуждаех из долината на мрака, напипвайки тази последна нишка, способна да ме привърже към живота, — ушите ми оставаха глухи към позивите на цар Алкохол. В съзнанието ми нито веднаж не се мярна мисъл, че алкохолът ще ми докара облекчение, че той със своята лъжа ще ми даде сила да живея. Аз виждах пред себе си само един изход — револвера, вечния мрак, в който ще ме потопи куршумът. У дома имаше колкото щеш уиски за гости. Нито веднаж не се докосвах до питие. Страхувах се от моя револвер, особено през онзи период, когато съзнанието и волята ми мъчително изнасяха в себе си лъчезарния образ на Народа. В това време аз чувствах такова непреодолимо желание да умра, че се страхувах да не би някак да посегна на живота си през сън. Дадох револвера си на приятели и ги помолих да го скрият така, че моята ръка, подчинявайки се на безсъзнателно влечение, да не може да го овладее.

Но Народът ме спаси. Народът отново ме прикова за живота. Имаше още нещо, достойно за борба! Аз пуснах по вятъра всяко благоразумие и с още по-голям жар се втурнах в бой за социализма. Смеех се над предупрежденията на издателите, източниците на моите сто пържоли дневно, и проявих жестоко равнодушие към чувствата на ония, които оскърбявах, — и как грубо ги оскърбявах — в огъня на сражението. По-умерените радикали ме обвиняваха, че с моята отчаяна и пагубна страстност, с крайната си революционност съм забавил социалистическото движение в Съединените щати с пет години. Между това аз ще си позволя да забележа сега, след толкова години, че според моето дълбоко убеждение аз ускорих социалистическото движение в страната си най-малко поне с пет минути.

Само на Народа, а съвсем не на цар Алкохол дължа това, че победих тежката си болест; а през периода на оздравяването си познах любовта на жената, която окончателно излекува моите рани и приспа моя песимизъм за множество дълги дни, докато цар Алкохол не го събуди пак. Но през този период аз вече не тъй ревностно преследвах истината и не се стремях вече да сваля последните й покривала, макар че понякога, струва ми се, ги стисках в ръката си. Аз не желаех да погледна пак в лицето разголената истина, задушавах у себе си желанието да го видя втори път. И самия спомен за онова, което бях видял оня пръв и единствен път, решително пропъдих от паметта си.

Бях много щастлив. Живеех добре. Намирах радост в нищожни дреболии и се мъчех да не вземам сериозно значителни събития. Все още четях книги, но вече без предишното увлечение. Аз чета и сега, но никога вече няма да ми се върне оня предишен възторг на юношеската страст, с който се отзовавах на тайнствения глас, що ме зовеше да разреша загадката на битието и на надзвездните пространства.

И така, исках да кажа в тая глава следното: от дългата болест, която на времето си посещава всекиго от нас, аз излязох без помощта на цар Алкохол. Любовта, социализмът, Народът, здравите идеали на човешкия дух ме излекуваха и спасиха. Струва ми се, че ако някога е съществувал човек, лишен по природа от всякаква наклонност за алкохол, това съм именно аз. И все пак… Но по-нататъшните глави ще разкажат останалото. От тях читателят ще узнае с каква цена аз заплатих моето четвъртвековно общуване с прекалено достъпния алкохол.

Глава 29

След като се поправих от дългата си болест, аз както по-рано, продължавах да пия изключително само в компания. Пиех само когато пиеха другите. Но незабелязано у мене почна да се определя и да расте потребността от алкохол. Тя не беше обаче физическа потребност на моя организъм. Аз продължавах да се занимавам с бокс, плувах, управлявах лодка с платна, яздех кон, живеех здрав живот на открит въздух и със своето цъфтящо състояние зачудих докторите, които ме освидетелствуваха за застраховка на живот. Като поглеждам сега назад, виждам, че причината на тая потребност от алкохол се е коренила в моя мозък, в нервите, в желанието по какъвто и да е начин да изпитам душевен подем. Как да се обясни това?