Цар Алкохол

Без коктейл аз бях за нищо негоден събеседник, но като пийнех, ставах душа на обществото. С помощта на напитките аз постигах изкуствено възбуждане и затова пиех дотогава, докато станех весел. Началото беше тъй незабелязано, че дори на самия мене, тъй отдавна познат с цар Алкохол, не ми мина през ум, че това може да ме заведе далеко. Започнах да чувствувам нужда от музика и вино и скоро почувствувах необходимост вече от по-възбудителна музика и от по-голямо количество питие.

Именно по това време забелязах, че с нетърпение очаквам коктейлите преди ядене. Искаше ми се да пия и ясно съзнавах това. Помня как, когато бях военен кореспондент в Далечния Изток, изпитвах неотразимо желание да посещавам едно познато семейство. Не само приемах всички покани за вечеря, но вън от това гледах да отивам там и през деня. Наистина домакинята беше очарователна жена, но не беше тя, която тъй силно ме привличаше в тая къща. Важното беше, че тя умееше да прави най-хубавите коктейли в целия този голям град, където изкуството за приготвяне на смесени напитки е достигнало между колонията чужденци висока степен на съвършенство. Нито в клубовете, нито в хотелите, нито в други частни къщи не можеше човек да намери подобни коктейли. Нейните коктейли бяха изискани. Те бяха истински шедьоври, които даваха минимум неприятни вкусови усещания и максимум подем. Ала и там аз жадувах коктейлите само заради онова настроение, което те създаваха у мене. След като напуснах този град, странствувах цели месеци заедно с японската армия, като изминавах стотици мили оризови полета и прехвърлях планини, докато не навлязохме в Манджурия. И през цялото това време нито се допрях до цар Алкохол. На гърба на моите товарни коне винаги можеха да се намерят няколко бутилки уиски, но нито веднаж не отворих ни една. Разбира се, когато в моя лагер попаднеше бял човек, отварях бутилка и, както се полага, пиехме двама. Тъй като, ако аз попаднех в неговия лагер, той без съмнение би направил същото. Аз носех уискито със себе си само за почерпка и дори целия тоя разход турих в сметката на вестника, за който работех.

Само като погледна назад, мога да проследя почти незабелязания растеж на моето влечение към алкохола. Тогава не забелязвах неясните загатвания, сламките във вихрушката и дребните случки, значението на които се изплъзваше от мене.

Ще приведа още един пример. В продължение на няколко години всяка зима по шест или осем седмици пътувах из залива Сан Франциско. В моята комфортна и силна яхта „Пяна“ имаше удобна каюта и печка, която гореше въглища. Имах кореец готвач и често поканвах един или двама приятели, за да споделя с тях красотата на това плаване. Винаги вземах със себе си и пишещата си машина, на която всеки ден изчуквах своите хиляда думи. Този път, за който говоря, дойдоха с мене Клаудслей и Тоди. Тоди пътуваше с мене за пръв път. При по-предишните пътувания Клаудслей винаги предпочиташе бирата и затова, като го канех, аз винаги вземах на яхтата запас от бира, която изпивахме през време на пътуването.

Но този път работата стоеше другояче. Тоди бе получил прякора си зарад дяволското изкуство, с което приготовляваше питието със същото име (горещо питие от уиски, вода и захар). Затова аз приготвих запас от уиски — два галона.

През време на пътуването се принудих да купя още доста галони, защото ние с Клаудслей силно се пристрастихме към парливото тоди, което беше наистина възхитително по вкус и създаваше необикновено приятно възбуждение.

Това питие ми харесваше. Загрижен за бъдещето, аз гледах да проникна в тайната на неговото приготовление. Ние го пиехме в строго установен ред: едно преди закуска, едно преди обед, едно преди вечеря и последно, преди да легнем да спим. Никога не се напивахме. Но длъжен съм да кажа, че четири пъти през деня бяхме доста весели. Всред пътуването Тоди беше повикан назад по работа в Сан Франциско и ние с Клаудслей се погрижихме, готвачът-кореец да ни приготовлява за уреченото време тоди според рецептата на нашия другар.

Но това трая само докато бяхме на яхтата. Като се върнахме на сушата, у дома си, аз се отказах от чашата преди закуска и преди лягане. Оттогава вече никога не пих горещо тоди, а от онова пътуване минаха вече много години. Важното е, че това питие ми се харесваше. Веселостта, която то предизвикваше, ми се виждаше необикновено приятна. Това беше красноречивият апостол на цар Алкохол, който незабелязано вършеше своята коварна работа. Лекото гъделичкане, което той предизвикваше, трябваше с течение на времето да се превърне в непрекъснато, неутолимо желание. А аз, който бях преживял толкова години в тясно общуване с цар Алкохол, нищо не подозирах, нищо не се досещах и се смеех над неговите несполучливи опити да ме завладее.

Глава 30