Царството

Преди да напусне апартамента, искаше да разследва още една възможна следа. Не искаше да провежда точно този разговор пред Кришна, но сега беше сама и смяташе, че може да го направи. Прекоси претъпкания хол и седна зад бюрото на Херцог, после пусна компютъра и влезе като гост. След секунда вече имаше номера, който ѝ трябваше. Направи кратка пауза, за да събере мислите си, пое си дълбоко въздух и набра. Телефонът дава свободно в продължение на минута и тя точно се готвеше да затвори, когато някой вдигна и каза „ало" с американски акцент. За част от секундата Нанси се разколеба и малко й трябваше да затвори. Не беше сигурна как ще реагира, когато чуе този глас, но сега вече знаеше - чувстваше се невероятно объркана.

- Здравей, Джеймс, Нанси се обажда. Съжалявам, че се обаждам толкова рано.

- Нанси? Нали се бяхме разбрали да не се чуваме?

Тя долови напрежението и безпокойството в неговия глас и разбра какво си мисли.

- Джеймс, не ти звъня заради нас двамата. Обаждам ти се по работа. Нашата връзка свърши. Знам това.

Но дори когато произнасяше думите, знаеше, че той никога няма да ѝ повярва. Тя си го представяше съвсем ясно как държи слушалката, красивото му лице смръщено, а зелените очи присвити от съмнение. Сигурно вече се тревожеше за душевното ѝ състояние. В началото бе приела много зле раздялата и той вероятно беше склонен да се съмнява в нейните думи.

- Джеймс, говоря сериозно. Нуждая се от помощта ти. Трябва да те питам нещо за Южна Америка.

Тя усети как го изпълва подозрение.

- Смятах, че отиваш в Ню Делхи...

- Тук съм.

- Какво? Защо тогава пишеш за Южна Америка?

- Нуждая се от информация за един човек от Буенос Айрес. Можеш ли да ми помогнеш?

Настъпи мълчание, нарушено от едносричен въпрос:

- Кой?

- Антон. Антон Херцог. Вероятно вече си чул, той изчезна в Тибет. Имам нужда от всичко, което можеш да научиш за семейството му и неговата младост в Буенос Айрес.

- Какво? Искаш да проучвам семейството на Антон Херцог? Нанси, сериозно ли говориш?

- Да, напълно сериозно.

- Виж, нямам представа какво целиш с това, но смятам, че не е добра идея. Може би трябва да прекратим този разговор.

Сега тя се ядоса.

- Джеймс, съгласна съм, че не бива да се чуваме. Но ти си единственият човек на точното място и с нужната квалификация, когото познавам. Освен това си единственият, на когото мога да се доверя. Затова те моля да го направиш за мен. В името на доброто старо време. Моля те!

Настъпи нова пауза и когато Джеймс заговори отново, гласът му беше значително по-мек.

- Добре, добре, ще проверя. Какво точно искаш да знаеш?

- Каквото и да е. Всичко, което можеш да изровиш. Сигурна съм, че миналото на Антон ще хвърли светлина върху неговото изчезване. Но то вероятно е много по-сложно, отколкото изглежда на пръв поглед. Не мога да обясня, защото нямам много време. Информацията ми е нужна сега. Или поне някакви данни. Нещо, каквото и да е.

Тя вече се беше успокоила и долови, че Джеймс изпитва облекчение от това.

- Добре, ще видя какво мога да направя. Тук все още е рано, а някои хора идват на работа по-късно. Ще се обадя тук-там и ще ти звънна след двайсетина минути. Нищо чудно да няма какво да ти съобщя.

- Джеймс, това е прекрасно. Изрови, каквото можеш. Предварително ти благодаря.

24

Нанси крачеше безмълвно напред-назад из всекидневната в очакване на обаждането. Минаха двайсет минути, след това станаха трийсет. Струваше ѝ се, че чака от цяла вечност. По едно време се приближи до прозореца откъм улицата, вдигна единия край на щората и през процепа видя зловещата кола с тъмни прозорци, която чакаше търпеливо. Тръпки на ужас я побиха. Ако това беше полицията, със сигурност подслушваха разговорите ѝ. Трябваше да внимава какво говори, за да не влезе в затвора. От друга страна, разговорите ѝ нямаше ли да покажат нейната невинност, каза си тя. Не искаше да подлага тази теория на изпитание. Съмняваше се, че ще се радва на презумпцията за невинност. Най-сетне телефонът започна да звъни.

- Нанси?

- Джеймс, слава Богу!

Запита се дали няма да каже, че е размислил.

- Намерих нещо за Антон...

Гласът му звучеше така, сякаш беше в шок.

- Казвай.

С несравним усет за подходящия момент по улицата под прозорците бавно мина линейка, заглушавайки всичко с рева на сирената. Джеймс каза нещо, но тя не можа да го чуе.

- Джеймс, изчакай секунда...

Отиде в безупречно чистата кухня на Херцог, която гледаше към тихия заден двор.

- Какво каза?

- Направих някои проучвания за Ана Херцог. Почакай да видя къде си оставих бележките.

Настъпи мълчание. Нанси затвори очи от чувство на безсилие. Можеше да си го представи как седи зад неподреденото си бюро и рови из разхвърляните навсякъде листове. Молеше се да побърза. След почти цяла минута той заговори отново:

- Ана Херцог, живееща на булевард „Реколета", Буенос Айрес, се е омъжила през 1954 г. за мъж на име Густав Дойч. Той е германски емигрант, пристигнал в Буенос Айрес същата година.

- Значи Дойч е пастрок на Антон?