Царството

Нанси се опитваше да осмисли чутото.

- Откъде знаеш, че Херцог е намерил книгата?

- Разполагаме с разузнавателна мрежа в манастирите. Антон Херцог е велик човек, той сс движи близо до пътя на Тао. Ако книгата, за която говорим, не е у него, със сигурност знае къде се намира.

- Как може да си толкова сигурен?

- Разузнаването мисли така, същото ни съобщават ламите. Освен това Оракулът го потвърди, а той никога не бърка.

Разбира се, каза си Нанси. Точно това трябваше да попита Оракула. Намерил ли е Херцог термата? Отдавна трябваше да го направи. Ето този човек беше попитал Оракула и той е отговорил. Осъзна, че е напълно естествено полковникът да се допита до Оракула. Дзиен вярваше в старите китайски знания, забранени от комунистическата партия като изветрели суеверия и част от потисническото феодално минало, отхвърлени като нелогични и ненаучни и най-важното - като немаоистки!

- Откъде комунистическата партия и армията могат да знаят, че Херцог има представа къде е книгата?

Полковник Дзиен беше започнал да се съвзема и с все по-укрепващ глас отговори:

- Запознати са с разузнавателните сведения, които имаме на разположение. Затова трябва да действам бързо. Те също я търсят. Изпратиха войници да намерят Херцог и да унищожат книгата. Ако ви намерят, ще убият и вас. Възнамеряват да унищожат всички, които знаят за съществуването ѝ. Ако не ме освободите, никога няма да се измъкнете живи от долината. Това е истината. Аз извадих късмет, че ме намерихте, но вие също сте късметлии. Всички сме благословени със сполука. Само за момента обаче.

Това е лудост, помисли си Нанси. Съзнаваше, че на определено равнище това беше пълна лудост. Беше прекосила прохода Су Ла и навлязла в земята на лудостта и опасностите. Пемако беше много далече от рая на земята. По-скоро беше пъкъл, населяван от налудничави окултни мечтатели и сеещи смърт войници. Нещо повече, този китайски полковник, изменник, освободил се от официалната си роля, твърдеше, че Херцог умира, а двамата с Джек са в смъртна опасност. Тя чу думите му. Ако бълнуваше, то бълнуването му беше изпълнено със заплаха. Нанси погледна към Джек Адамс и вместо да се успокои, видя, че на лицето му е изписан див ужас.

- Нанси - попита той тихо, - в какво ме забърка?

Тя едва успя да го понесе и почувства, че още малко и ще се разплаче. Искаше да продължат, да намерят Херцог, но изпитваше не по-малко силен подтик да побегне. А уплахата на Джек само влоши нещата. Да беше си останала в Делхи или по-добре изобщо да не беше стъпвала в Индия, каза си Нанси.

- Съжалявам - отговори тя, произнасяйки с мъка думите. - Не зная какво се случва. Нищо не разбирам.

- Мамка му, какво ще правим? Трябва да се махаме оттук. Трябва веднага да минем прохода.

Полковник Дзиен поклати глава.

- Вече е твърде късно. Все повече и повече войници ще нахлуват в района. Ще наводнят долините на Пемако с хора, докато не намерят Херцог и не получат книгата.

Джек се завъртя и се загледа отвратен в джунглата.

- Мамка му, голяма каша!

46

- Трябва да го освободим - каза Нанси. Беше отвела Джек настрана и двамата разговаряха, докато стрелкаха уплашени погледи на всички страни. Сега видя, че той е също толкова нащрек и изнервен като нея.

- Той няма нищо. Нуждае се от нашата вода и храна. Не разполага дори с йодни таблетки, така че не може да пие водата в джунглата. Ако избяга, ще изгуби време, докато търси някое село, а освен това рискува да попадне на войници, което очевидно не иска. Това с хуманитарният довод. От друга страна, му вярвам: ние наистина имаме нужда от помощта му.

Джек погледна над нейното рамо към полковник Дзиен, който продължаваше да седи с гръб към дървесния дънер и здраво вързани китки и глезени.

- Нанси, откъде да знаем, че не си измисля? Може би няма никакви войници на път за Су Ла, може би възнамерява да ни преметне и да ни заведе право във военния лагер. Кой знае? Защо да му се доверяваме?

- Е, не можем просто да го оставим да умре или да бъде изяден от мечка...

Точно тогава Джек забеляза, че Дзиен трескаво размахва двете си ръце във въздуха.

- Но какво прави? - възкликна той с раздразнение в гласа.

Нанси се обърна да погледне.

- Нещо не е наред...

Тя се завтече към затворника им и почти му кресна:

- Какво има?

По изражението му разбра, че мъжът е в паника. Защо не отговаря, защо просто не изкрещи, запита се тя. Когато го наближи, Дзиен заговори отчаяно с потно лице:

- Те идват. Войниците. Трябва да ме преместите от пътеката. Трябва да се скрием. Моля, побързайте.

Джек беше застанал да Нанси. Полковникът беше прав. Надолу по пътеката се чуваше някакво движение и шумът се приближаваше към тях. Тя грабна раниците и ги запрати в гъсталака, събра мрежата и я хвърли след тях. Джек подхвана полковник Дзиен под мишниците и го повлече към шубрака. Нанси имаше достатъчно време да зърне с окото си една униформа, която се появи на пътеката на няколкостотин метра надолу по пътеката. Сърцето ѝ блъскаше и направо ѝ прилошаваше от страх, но намери сили да се шмугне в джунглата.