Царството

Бяха спрели сред гъста джунгла в подножието на огромна, покрита с бръшлян скала. Дзиен търсеше нещо, надничайки сред шубраците. Джек дойде при тях с мокра от пот риза и зачервено лице.

- Защо спряхме? Пътеката още я бива.

Дзиен коленичи и им махна да последват примера му.

- Сега ще ви покажа защо.

След кратко пълзене нагоре по сипея те излязоха на скалиста тераса, дълга около четири и половина метра и широка около три. Гледката накара Нанси да ахне - толкова беше свикнала с безкрайната зелена стена на джунглата. Беше забравила, че се бяха изкачили на около две хиляди метра надморска височина и сега от тази тераса имаха свободно зрително поле към тучната, едва ли не праисторическа долина под тях. Ясно се виждаше Ярланг Цангпо да лъкатуши към планините на юг. Слънцето вече беше залязло зад високите планини и дневната светлина бе започнала да избледнява.

- Ето там - каза Дзиен и Нанси се обърна към него. Той сочеше в обратна посока, нагоре по склона на долината. Тя погледна натам, където сочеше пръстът му, но в първия момент не можа да види нищо.

- Какво трябва да видя? - попита, все още задъхана от бързия ход.

- Ето там, точно до границата на дърветата. На около три километра оттук. Това са монасите.

Сърцето на Нанси прескочи. Да, тя ги виждаше точно над границата на дърветата, чертица от подобни на мравки фигурки, напредващи с усилие по тясна и много стръмна пътека. Джек бръкна в раницата си извади малък бинокъл.

- Божичко - възкликна той, след като го допря до очите си, - наистина са монаси. Около трийсетина, и да, носят носилка.

Той отпусна ръце от удивление. Нанси грабна бинокъла от ръката му и го насочи към редичката дребни като мравки хора. Да, Джек беше прав. Тя преброи двайсет и четирима монаси. Наистина носеха някого. Най-сетне можеше да го види, макар че лицето и главата му бяха покрити със син плат или роба. Сигурно беше Херцог. Нанси почувства как гърлото ѝ се свива. С блъскащо в гърдите сърце подаде бинокъла на Дзиен, който моментално го плъзна по редицата мъже.

- Бързо, нямаме и секунда за губене. След час ще се стъмни, а след два те ще стигнат до пещерите и всичко ще бъде изгубено.

48

Монасите най-сетне бяха стигнали убежището на Пещерата па магьосниците. Стените бяха покрити с древни рисунки на магьосници и шамани, които танцуваха около огньове с чудновата украса по главите, и ловци, преследващи отдавна изчезнали животни по Тибетското плато. Човешки и животински кости покриваха пода и огнищата на отдавна изгасени огньове рисуваха черни кръгове по сухия пясък. Въздухът беше изпълнен с миризмата на магии и смърт. Дори човек да познаваше пътя, всяка крачка напред изискваше огромни усилия, за да не се подхлъзне и загине мъчително в бездънните пропасти или да попадне в някой сляп коридор, от който не можеше да намери изход.

Заместникът на игумена знаеше, че не могат да се колебаят дори за миг. Лично игуменът беше казал, че ако бъдат подложени на преследване, трябва да потърсят убежище в Агарти, дълбоко в древната пещерна система. Нямаше да бъдат в безопасност, докато не потънат в тъмния лабиринт пред тях, но въпреки това се колебаеше. Горчивата истина беше, че не можеха да носят белия човек. Носилката нямаше да влезе в пещерите, а лекарят каза, че без нея той няма да издържи пътя. Макар да бяха стигнали чак до тук, носейки го като светец или цар на раменете си, трябваше да го оставят на вълците или на китайските войници. Мисълта, че трябва да го оставят да бъде заловен, изпълваше заместник-игумена с безкрайна мъка, но от друга страна, той изпитваше облекчение, че решението е взето вместо него от тежкото бягство и опасния терен на пещерите. Чужденецът беше опасен магьосник, физически слаб, но все още силен психически. Той не биваше да влиза в свещения град Агарти.

Заместник-игуменът се наведе така, че устните му почти опряха в ухото на белия човек. Заговори тихо, без да е сигурен дали мъжът е заспал или буден:

- Сега ще останеш тук да си почиваш. Аз тръгвам, известно време няма да ме има, но ти не се тревожи, ще се върнем за теб.

Докато изричаше лъжливите думи, усещаше как сърцето му се бунтува, но нямаше друг избор. След това пак така тихо зададе последния въпрос:

- Преди да тръгна, моля те, разкажи ми как избяга от Шангри Ла? И трябва... трябва да знам, видя ли Книгата Дзян?

Мъжът отвори очи. Тънките му като на скелет пръсти се преплетоха, сякаш се готвеше да се помоли. После се вторачи в тавана на пещерата и заместник-игуменът се зачуди какво ли вижда и дали знае къде е. Мъжът заговори:

- Ставам все по-слаб. Наближихме ли? Това ли е Агарти? Чувствам се много уморен.

Заместникът не отговори, защото не можеше да намери нужните думи. Ужасна тишина се спусна в пещерата. Дали белият човек не разбираше какво става? Дали не осъзнаваше, че ще бъде изоставен, че ще бъде зарязан да умре сам? След като помълча малко, може би очакваше някой да го успокои, и тъй като това не стана, чужденецът продължи своя разказ:

- Ще ти разкажа как избягах и ще ти разкрия ужасната истина за Книгата Дзян.