Царството

Отново настъпи мълчание, докато мъжът си събираше мислите и прелитайки през отминалите дни и нощи, не се върна в Шангри Ла. Тогава за последен път заговори:

- След като открих какъв ужасен край ме чака, реших като бъдещ крал да направя подробен оглед на манастира и околните земи. Може би е по-подходящо да кажа „подробен оглед на моя затвор".

Заместник-игуменът потъна във виновно мълчание, радостен, че ще научи края на преживяното от чужденеца, и ужасен, че сс налага да го изостави на произвола.

Харизматичният глас изпълни мрака:

- Спуснах се по стълбището до партера и след това заобиколих кулата, като смятах, че това е посоката към вътрешния двор и ужасната клада. Обаче стигнах до заключена врата. Нямаше друг начин освен да помоля за помощ, затова се върнах обратно и започнах да крача по вътрешните коридори на манастира. Минах покрай трапезарията, сега празна, и през още няколко представителни помещения. Всичко беше много тихо, тишина, която ми се стори още по-заплашителна. Най-накрая минах през една врата и се озовах в предния двор, в чийто край се издигаше масивната двукрила порта, а встрани от нея се простираха назъбените защитни стени. Портата се пазеше от самотен шерп.

Тогава ми хрумна нещо. Прекосих двора и когато стигнах при шерпа, го попитах:

- Къде е царят?

Шерпът притисна длани една в друга и се поклони, а после посочи над главата ми:

- На върха на кулата, господарю.

Завъртях се на пета. Кулата се издигаше на фона на бледосиньото небе, а върхът ѝ беше опасан от заплашително назъбена защитна стена.

- Мога ли да говоря с него?

- Не мога да отговаря на въпроса ти, господарю. Зависи от негово величество.

Тогава ми дойде на ум да го попитам още нещо.

- Би ли ми отворил портата? Искам да се разходя по защитната стена.

- Съжалявам, господарю. Не мога да я отварям за никого освен за игумена.

- И за царя ли?

- Да, и за царя.

Мъжът беше нисък и набит, а в момента се усмихваше и покланяше. Ако се опитах да го нападна, той сигурно щеше да ми види сметката. Не можех да рискувам.

- Благодаря.

След това тръгнах към кулата толкова бързо, колкото разрешаваше приличието, защото в никакъв случай не исках да изглеждам забързан или отчаян. Въпреки това нито за миг не ме напускаше съзнанието, че времето изтича. Предполагах, че остават още три часа преди началото на церемонията.

Забързах нагоре по стъпалата, минах покрай вратата на моята стая и продължих нагоре, докато широкото стълбище се превърна в тесни стъпала, които се виеха нагоре. На последната площадка имаше врата. Тя беше открехната. През процепа влизаха слънчеви лъчи. Внимателно я бутнах да се отвори и излязох на покрива. Той целият беше опасан от зъбери и гледката оттук бе зашеметяваща, но нямах време да я погълна с очи, защото в същия миг, когато излязох на покрива, погледът ми се спря върху царя.

Изглеждаше точно така, както го беше описал игуменът: европеец, на вид не по-стар от петдесет и няколко. Беше облечен в бяла роба, обточена със златен кант, и се беше вторачил над зъберите, очевидно толкова омаян от гледката, че не усети моето присъствие. На главата му имаше златна корона, а на китките, врата и глезените - дебели златни халки, които проблясваха на слънцето.

Аз се спрях, дишайки тежко от напрягането по стълбите. Мъжът изглежда не ме беше чул въпреки шума, който вдигнах. Той продължаваше да се взира, неподвижен като статуя, а ръцете му висяха отстрани под тежестта на огромните златни гривни.

- Ало? - подвикнах внимателно аз. После, без да се замислям, заговорих на немски. - Казвам се Антон Херцог.

Тогава мъжът бавно се обърна, за да се изправи срещу мен. Заради голямата тежест на златото движенията му бяха бавни като на дълбоководен водолаз. Забелязах, че златната гривна на врата му притискаше брадичката нагоре, което сигурно беше неприятно. Гледката на този окаян човек накара стомаха ми да се свие от страх, защото той беше точно това: нещастно човешко същество, облечено в насмешливо подобие на кралска изисканост, което очаква ужасната си съдба.

Сега, когато се беше обърнал към мен, можех да го разгледам, както трябва. Очите му бяха подобни на две празни пещери - лишени от светлина, лишени от душа, лишени дори от надежда. Неочаквано той заговори. Гласът му ме смая с дълбочината на тъгата в него.

- Значи е вярно. Ти дойде най-накрая.

Започна да ме обхваща страх, гласът ми трепереше.

- Чуй ме, нямам представа какво става тук. Трябва да ми помогнеш веднага да се махна от това място.

- Не мога да ти помогна. Та аз не мога да помогна на себе си дори.

Започна да ме обхваща паника. Имах чувството, че съм на прага на лудостта. В отчаянието си едва не се развиках.

- Трябва да се махаме от тук. Имат намерение да те убият още тази вечер. Ще те изгорят на клада...

Царят се вторачи в мен със своите мъртви очи. Изведнъж почувствах дълбоко съчувствие и ужасно съжалих за онова, което току-що бях казал. Сигурно нямаше нужда да го предупреждавам за съдбата, която го очакваше.

- Съжалявам, но и двамата трябва да се махнем от тук. Ти си германец, нали? Сигурно си дошъл с Феликс Кьониг.