Царството

Минута по-късно дълга колона китайски войници, трийсетина, прецени тя, започна да се точи край скривалището им с готови за стрелба оръжия. Лицето на Нанси беше само на няколко сантиметра от пътеката и когато пред очите ѝ започнаха да трамбоват кубинките, затвори очи и започна да се моли. Минаха цели две минути, след като и последният чифт кубинки отмина напред, преди тя да отвори очи и да се огледа.

- Джек? - прошепна дрезгаво Нанси.

- Тук сме.

С треперещи крака се запромъква през шубраците. Джек гледаше подозрително полковник Дзиен, който лежеше на една страна, наполовина скрит от растителността.

- Защо не повика сънародниците си на помощ? - попита го той.

- Нали ви казах - отговори Дзиен спокойно. - Аз работя сам. Войниците имат заповед да унищожат книгата. Не мога да позволя това да се случи. Сега сигурно вече съм извън закона и те вероятно имат заповед да застрелят и мен.

- Значи, ако те отвържа, ще пътуваме заедно?

- Да.

Джек погледна към Нанси, после се наведе към китаеца и с няколко резки движения на острието сряза лианите на глезените и ръцете на доскорошния пленник. Полковникът протегна крайниците си и за първи път се опита да стане. Залитайки като новородено конче, тръгна към пътеката, като сс подпираше на дънерите и се спъваше в корените и по-жилавите шубраци. Бавно се изправи в цял ръст и докато разтриваше китките си, огледа пътеката в посоката, в която бяха изчезнали войниците. Китаецът се бе преобразил в друг човек сега, когато беше свободен от лианите и схващането бе минало. Нанси си каза, че това е човек, с когото трябва да се съобразяват: много способен и свикнал да получава каквото иска.

С напрегнат и пресекващ глас той каза:

- Ще продължим надолу по пътеката около километър и половина, а после ще се насочим към склона на долината. Трябва да побързаме, ако искаме да ги настигнем.

- Къде ще ни отведе този маршрут? - попита Джек. Гласът на полковник Дзиен беше твърд и решителен и Нанси си помисли, че сигурно не е свикнал някой да му противоречи.

- Монасите са занесли Херцог в Пещерата на магьосниците. Това е входът към древна система от тунели, която свързва всички стари манастири в Тибет и води до Агарти. - Той стрелна Джек с поглед и подчерта думите си: - Между другото, светият град Агарти със сигурност съществува.

- И ти знаеш пътя до там? - попита Джек.

- Не. Затова трябва да ги настигнем, преди да влязат в пещерата. Не е възможно да ги последваме в тунелите. Това би било самоубийство. Не сме изостанали много, но трябва да побързаме.

Когато поеха енергично по пътеката, Нанси зададе въпрос на бившия пленник, който сега май беше станал техен водач.

- Полковник Дзиен, колко време вися там горе?

Той я погледна с повече любезност на лицето.

- Моля, наричай ме Дзиен. Не сме в китайската армия.

- Благодаря. Аз съм Нанси Кели, а това е Джек Адамс.

- А сега на въпроса ти. Висях там около три часа.

- Кой е заложил този капан?

- Предполагам момпаси. Местни жители, които са се надявали да хванат някой елен.

- А кой ви нападна?

- Вече казах, че не знам.

- Хора ли бяха или...

- Или какво? - полковникът ѝ се усмихна. - Мигу? Аз видях хора. Вероятно са били момпаси. Те не обичат китайските войници и монасите.

Той изглеждаше твърде безразличен към случилото се или просто прагматичен. Може би това беше нужно, за да те повишат толкова млад в чин полковник.

- Каза, че с теб е имало и войници?

- Да. Дванайсет души, но не бяха добри воини. Новобранци от гарнизона, пушечно месо. Развалиха строя, разпръснаха се и бяха избити.

- Имаше ли стрелба?

- Не, момпасите рядко притежават огнестрелни оръжия, затова използват изработени от тях. Вече трябва да тръгваме - обяви той, като огледа пътеката в двете посоки. - Не можем да си позволим да губим повече време. Аз ще нося и твоята раница.

Докато Нанси му я подаваше, ѝ хрумна, че може да избяга с припасите и водата в нея. Когато се поколеба, той изглежда разбра какво си мисли и поклати глава.

- Няма да я взема. Ако поискам, бих могъл да ви победя и двамата...

Когато видя, че Джек се намръщи при това изявление, добави:

- Обучили са ме на това - и смени темата. - Хубаво е, че не сте китайци, а западняци. Това може да помогне да ги убедя да ми предадат Антон Херцог, ако все още е жив. Аз нося армейска униформа и подозирам, че няма да проснат червения килим, когато ме видят, че идвам сам. И сега, след като изгубих хората си, ще трябва да използвам методи, различни от грубата сила...

Той се обърна и отново огледа пътеката.

- Отваряйте си очите за капани. Когато поемем по малко използвани пътища, ще сме в безопасност.

47

Крачеха бързо вече няколко часа и постепенно се изкачваха по извития като дъга склон на долината, когато най-накрая Дзиен обяви почивка. Той беше наложил бърз ход и Нанси и Джек не бяха разменили и дума, откакто започна преходът. Задъхана от умора и благодарна за отдиха, тя сложи ръце на кръста и си пое няколко пъти дълбоко въздух. После извади бутилката си с вода и отпи няколко глътки.