Царството

Обърнах се и поех надолу по стълбището в кулата, а думите на царя продължаваха да отекват в ушите ми, докато бързах надолу. Беше ми хрумнало нещо: все още имах малко от чулен метока на тертона Туптен Джинпа. Макар още да не сс бях възстановил от въздействието на отварата от стритите билки при последната им употреба, трябваше да рискувам и отново да ги използвам. Надявах се - това беше отчаяна надежда, но единствената, с която разполагах - че ще ми помогне да прекося планината и да стигна до най-близкия път или населено място. Ако се провалях, поне щях да умра по чукарите по начин, който аз съм си избрал. На чист въздух, а не в гнусната клада. А преди да си тръгна, ако изобщо беше възможно, щях да открадна Книгата Дзян.

Заместникът на абата, потънал в Шангри Ла заедно с чужденеца, беше омаян от всичко чуто. Белият мъж бе понесен от опиума: беше голям оратор, тевтонски минезингер, който плете красива и странна приказка, привличаща слушателите. Обаче зад тях двамата мракът ги викаше. Дълбините на пещерата ги зовяха към забрава. Ти не спаси този човек, каза си заместникът, а го предаде. Историята на бягството, която чужденецът разказваше, щеше да свърши тук, на това древно място. Щеше да бъде предаден отново, както вече му се беше случило. Заместник-игуменът потрепери в мрака и вдигна очи нагоре към вековните скали, докато гласът на умиращия бял човек изпълваше нощта.

49

Известно време Дзиен ги водеше напред. Те се движеха по пътеката и се изкачваха все по-високо и по-високо, като на по-стръмните участъци се налагаше да пълзят на четири крака. В един момент пътеката се заизвива покрай река и те започнаха да се препъват и хлъзгат по камъни, обрасли с мокър мъх. Дзиен вървеше начело безмилостно енергичен. Крачеше толкова бързо, че дори Джек, опитен планинар, започна леко да хрипти и Нанси реши, че дробовете му ще се пръснат.

Внезапно спряха. Тя избърса потта и праха от очите си. Джек беше застанал с ръце на кръста, а Дзиен крачеше напред-назад по къса пясъчна тераса. В този момент Нанси осъзна какъв е проблемът. Бяха стигнали до пропаст, която се спускаше почти перпендикулярно пред тях. Изчезваше към далечна клисура, издълбана сигурно преди милиони еони по време на някакъв природен катаклизъм. Пропастта беше широка около три метра, а близо до мястото, където бяха спрели, лежеше парче въже. То беше завързано за дърво и продължаваше над ръба на пропастта към другия бряг. Там Нанси успя да различи другия край на въжето, вързано за друго дърво. Обаче някой го беше отрязал и се виждаше разръфания му край. Без съмнение, работа на монасите. Пътят им напред беше отрязан.

Тя погледна към китаеца. За първи път, откакто го бяха срещнали, той беше изгубил обичайното си спокойствие. Дори веднага след като го бяха извадили от мрежата, бе успял да съхрани известна незаинтересованост, но сега го виждаше необикновено възбуден.

Джек, който още не можеше да успокои дишането си, подхвърли:

- Изглежда сякаш бихме могли да я прескочим. Направо невероятно.

Нанси стъпи на терасата. Невъзможно беше да се види дъното на клисурата. Скалите се спускаха отвесно и тук-там по тях имаше вкопчени малки храсти. Тя със сигурност не можеше да я прескочи, каквото и да си мислеше Джек. Дзиен си мърмореше нещо на китайски, надвесваше се и оглеждаше пропастта от ляво на дясно и обратно. Изглежда нямаше нито една по-тясна точка и в двете посоки, а и джунглата беше гъста. Щеше да им отнеме много време само за да се изкачат или спуснат по склоновете.

Без да им каже какво възнамерява да прави, Дзиен свали раницата и отвори кукрито на Нанси, което носеше през целия път. После потъна в джунглата. Нанси и Джек се втренчиха объркано един в друг, докато не чуха шум от удари. Изглежда Дзиен се опитваше да отсече дърво.

Когато погледнаха надолу по протежение на стръмната пътека, видяха китаеца да забива ножа под ъгъл в дънера на триметрово дърво. Не беше много високо и диаметърът му бе приблизително колкото човешки врат. Нанси реши, че едва ли ще издържи тежестта им. В този момент Дзиен им подвикна задъхан:

- Елате да отсечете клоните, за да можем да го извлечем по пътеката до терасата.

Двамата сс спуснаха надолу по пътеката и Джек се зае да сече ниските клони, а Нанси ги събираше и хвърляше надолу по склона. След няколко минути яростно размахване на ножа Дзиен беше успял да среже дънера, но дървото упорито не искаше да падне, защото клоните около върха оставаха преплетени с тези на околните дървета. От отчаяние той започна да сече горните клони, като подскачаше, за да може да нанесе удар. Джек хвана един от тях и задърпа с все сили, крещейки от гняв и изтощение, докато най-сетне не успя да повали отсеченото дърво. Китаецът се хвърли трескаво да сече останалите клони и след няколко минути вече дърпаха дървото нагоре към пропастта. На Нанси ѝ се струваше направо невероятно, че бяха успели да свършат толкова бързо. И тримата бяха облени в пот от усилията, но тя виждаше по лицата на двамата мъже, че са решени да минат от другата страна колкото може по-бързо.