Царството

Като стигнаха до терасата, избутаха дървото така, че да легне на другия бряг. Без да се колебае, Дзиен се хвана за дънера и спусна краката си в празното пространство. За миг изчезна от погледите им, но скоро го видяха да се полюшва и да напредва с бързината на маймуна. Изглеждаше лесно да местиш ръка след ръка, но при мисълта, че тя трябва да го направи, Нанси изпита ужас и замайване. Стигнал другата страна, Дзиен се изкатери на брега, изправи се и с помощта на въжето, което му беше дал Джек, сръчно завърза двата края. Мостът беше възстановен. Сега разполагаха с дърво, на което да стъпят, и на височината на рамото с въже, за което да се държат.

- Ти ще тръгнеш преди мен - нареди Джек с дрезгав глас.

Сега няма време за страх, каза си Нанси. Той ще дойде по-късно. Без да поглежда надолу, тя бавно затътри крака по дънера, чувайки шума от движението на Джек, който я последва. Въжето се люшкаше, а дървото проскърцваше. Когато излезе на другия бряг, Нанси силно затрепери. Никой не проговори и все така мълчаливо поеха по пътеката.

Започна да се смрачава. В спускащия се сумрак продължиха да се изкачват с труд, докато не пресякоха линията на дърветата и растителността започна да намалява. Нанси реши, че сигурно вече наближават стръмната пътека, където бяха видели монасите и носилката на Херцог. За първи път, откакто бяха започнали изкачването, пред тях се откри поглед към цялата долина долу. На равни разстояния се виждаха малки подскачащи светлинки.

Дзиен посочи към тях.

- Вече претърсват.

Както бяха обгърнати от мрак, Нанси почувства някак съвсем безстрастно, че сякаш е откъсната от съдбата си и вече наближава границата на своята издръжливост. И то точно сега, когато беше толкова близо до края или до кулминацията. Не можеше да си представи с какво още може да се сблъска, ако успее да настигне Антон Херцог. В Делхи имаше ясна представа за него или поне така си мислеше: градски човек, обсебен, ексцентричен, но в основата си обясним чрез границите на техния занаят или на обикновения свят, в който тя живееше. Към този образ обаче бяха добавени слой след слой усложнения. Нови самоличности и нови мотиви се бяха трупали на всеки нов етап и тя напълно беше изгубила представа какъв е той. Подозираше, че в живота си не е срещала подобен на него човек. Неговите умения и личност бяха сякаш безгранични, неподлежащи на класифициране, надхвърлящи нормалните граници.

От кипящите улици на Делхи беше изминала дълъг път до тази тясна бездна и един последен каменен мост, лишен дори от мъхове и лишеи, една гола издатина щеше да я предостави на нейната съдба. Тя погледна нагоре по пътеката. Не видя, но усети, че Дзиен се движи напред. Неумолим, помисли си тя. Какво ли беше онова, заради което е толкова обсебен, настойчив - дали е сила в него или нещо отвъд, нещо в неспокойната нощ, някаква древна планинска мощ, неподлежаща на разбиране?

Сега видя, че Дзиен се обръща към скалите, някак странно се снишава и изчезва.

- Намери я! - изкрещя Джек, докато бързаше нагоре след нея към пукнатината в лицето на скалата. Нанси се впусна напред с туптящо сърце.

50

В мрака Нанси чу глас. Пресекващ отчаян глас, който едва ли принадлежеше на полковник Дзиен.

- Тръгнали са. Закъсняхме.

Глухият звук отекна в скалите. Тя беше прекалено смаяна, за да каже нещо, но чу как Джек въздъхна разочаровано до нея.

- Не са ли оставили някаква следа, някакъв знак? - попита той с надежда.

Задъхана от последното бързане към пещерата, Нанси се опря на скалата. Наведе се напред и си помисли, че може да е болна.

- Чакай малко - обади се китаецът с променен глас. Тя се обърна и видя Дзиен да се вторачва в мрака към една от стените на пещерата, сякаш хипнотизиран от онова, което беше видял. Той клекна и щракна запалката си. Трепкащият пламък хвърли бледа светлина по стените и тавана на пещерата. И там, в сенките, Нанси го видя като следа, подобно на видение в сумрака. На пода имаше нещо. При следващото щракване на запалката, видя, че това не е нещо, а човек.

- Херцог ли е? - ахна журналистката. След секунда вече беше до Дзиен. - Мъртъв ли е?

Човекът лежеше на около метър от димящите останки на огън. В мрака бяха пропуснали да го видят. Тялото беше завито с найлон, главата бе килната на една страна. Човекът не даваше признаци на живот. Дзиен вдигна запалката над главата му. Сега към тях се присъедини и Джек, който, клатейки глава, клекна до носилката и започна да оглежда внимателно лицето.

- О, Боже, той е - обяви американецът тихо. - Трябва да е имал ужасна треска. Трудно го разпознах.

Мършавите бузи на мъжа бяха плашещо хлътнали, кожата по тях бе увиснала на гънки. Сивкава косица лепнеше по черепа му. Лицето му беше толкова бяло и бледо, та човек трудно можеше да си представи, че някога под кожата му е текла кръв. Дзиен внимателно притисна пръсти към врата му, търсейки пулс.

Внезапно очите на мъжа се отвориха широко.

- Света Дево! - Джек отскочи назад стреснат.

- Бързо, помогни му. Дай му да пие - нареди Нанси.

Джек зарови в раницата си.